– Готови ли сме да тръгваме? – попита Петра направо.
– Не, първо трябва да обсъдим нещо.
Патрик не беше сигурен как да обясни. Все още много неща бяха неясни и размити.
– Какво?
Петра сви вежди. Беше очевидно, че не иска да пилее повече време.
– Да се съберем в кухнята.
Патрик стана и отиде да каже на другите. След известно колебание почука дори на вратата на Мелберг.
Щом всички се събраха, той представи Петра и Конрад, прочисти гърло и започна бавно да излага теорията си. Не избягваше частите, където все още зееха дупки, напротив, старателно отбеляза и тях. Щом приключи, настана тишина.
– Какъв би бил мотивът? – попита Конрад след малко.
Звучеше едновременно обнадежден и скептичен.
– Не знам. Ще трябва да разберем. Но теорията си остава. Макар все още да има много дупки за запълване.
– Как ще процедираме? – попита Паула.
– Говорих с Турбьорн и му казах, че възможно най-скоро ще му пратим още един отпечатък за сравнение. Ако съвпада с тези от вратата и пликчето, от там нататък ще бъде по-лесно, тъй като ще имаме линк към убийството.
– Убийствата – каза Петра.
Звучеше колебливо, но и донякъде впечатлено.
– Кой идва? – попита Конрад, поглеждайки към другите.
Беше се изправил и като че се канеше да тръгва.
– Достатъчно е да отидем вие двамата и аз – каза Патрик. – Останалите продължавайте да работите по новите следи.
В мига, в който излязоха на слънце, телефонът на Патрик звънна. Щом видя, че се обажда майка му, той си помисли да не вдига, но накрая все пак натисна зелената слушалка. Изслуша нетърпеливо притесненото й словоизлияние. Не можела да се свърже с Ерика, звъняла й няколко пъти на мобилния, но никой не вдигал. Когато му каза къде е отишла Ерика, Патрик изведнъж спря. Без да каже чао, той затвори и се обърна към Петра и Конрад.
– Трябва да тръгваме. Веднага.
Вратата се отвори и Ерика се олюля. Веднага й се доповръща и осъзна, че е била права. Миришеше на труп. Отвратителна, задушлива воня, която човек не можеше да забрави, след като веднъж я е подушил. Ерика влезе вътре и притисна ръкав до носа и устата си, опитвайки се да блокира поне част от миризмата. Но беше невъзможно. Вонята проникваше през ръкава и Ерика имаше чувството, че попива във всяка една от порите й по същия начин, по който се беше просмукала в дрехите на Ани.
Ерика се огледа наоколо с насълзени от парливата смрад очи. Продължи внимателно навътре в малката къща. Всичко беше тихо и спокойно. Чуваше се единствено отдалеченият шум на вълните. През цялото време получаваше пристъпи на гадене, но успя да се пребори с инстинкта да излезе на чист въздух.
От мястото, на което беше застанала, можеше да види целия първи етаж. Наоколо имаше единствено ежедневни вещи. От един от кухненските столове висеше пуловер, а на масата имаше чаша кафе и отворена книга. Нищо не издаваше откъде идва спарената, гнусна миризма, която покриваше всичко като одеяло.
Имаше една затворена врата. Ерика се боеше да я отвори, но вече бе стигнала твърде далеч и знаеше, че е длъжна да го направи. Ръцете й трепереха. Изведнъж почувства краката си като направени от желе. Искаше да се обърне, да избяга през входната врата, да продължи към лодката и да се прибере у дома на безопасно място. У дома, при мекото ухание на бебета. Но въпреки това продължи напред. Видя как собствената й дясна ръка се протяга несигурно и хваща дръжката на вратата. Продължаваше да се колебае дали да отвори. Не смееше да види какво има от другата страна.
Внезапен порив на вятъра я накара да се обърне. Но беше твърде късно и изведнъж всичко почерня.
Почетните гости, пристигащи от Гьотеборг, слязоха с въодушевено бърборене от специално организираните автобуси. Бяха им сервирали шампанско още по време на пътуването към Фелбака и резултатът беше налице. Всички бяха в блестящо настроение.
– Ще мине много добре – каза Андерш.
Стояха на прага в готовност да посрещнат гостите. Андерш прегърна сестра си през рамо. Вивиан се усмихна безрадостно. Това беше началото, но също така и краят. А тя не можеше да живее в настоящето, важно беше бъдещето. Бъдеще, което вече не й се струваше толкова сигурно, колкото преди. Загледа се в профила на брат си, застанал пред отворената порта на „Бадис“. В него имаше нещо различно. Преди той беше като отворена книга за нея, но сега се беше отдръпнал и Вивиан не знаеше как да го достигне.
– Какъв прекрасен ден, любима.
Ерлинг я целуна право по устата. Изглеждаше отпочинал. Вчера му бе дала приспивателното още в седем, така че беше спал без прекъсване повече от тринайсет часа. Сега почти подскачаше напред-назад в белия си костюм и след като я целуна още веднъж, продължи по пътя си.