– Не се притеснявай – повтори Конрад. – Все още разполагаме само с косвени доказателства, но дори и да си прав, няма причина да смятаме, че съпругата ти е в опасност.
Лодката излезе от пристанището с по-висока скорост от разрешеното. Патрик, хванал се здраво за релинга, погледна към Конрад.
– Не я познаваш. Ерика има склонността да си вре носа навсякъде и дори хората, които не крият нищо, смятат, че задава твърде много въпроси. Малко е своеволна, може да се каже.
– Сякаш говориш за мен – вметна Петра, която гледаше очаровано към архипелага.
– Освен това не си вдига телефона – добави Патрик.
През останалата част от пътя мълчаха. Видяха фара още отдалеч и Патрик усети как стомахът му се свива от притеснение, докато наближаваха острова. Не можеше да спре да мисли за другото име на Грошер и за причината местните да го наричат Призрачния остров.
Петер намали скоростта и спря при кея до дървената моторница на Ерика и Патрик. Не видяха никого на острова. Нито жив, нито умрял.
Всичко щеше да се оправи. Бяха заедно, тя и Сам. А мъртвите бдяха над тях.
Ани си тананикаше във водата, прегърнала Сам. Когато беше малък, тя винаги го приспиваше с тази песен. Сега лежеше отпуснат в прегръдките й. Водата поемаше част от тежестта и тялото му й се струваше толкова леко. Няколко капки плиснаха върху лицето му и тя внимателно ги избърса. Сам не обичаше да си мокри главата. Но веднага щом се оправеше, веднага щом се почувстваше по-добре, Ани щеше да го научи да плува. Вече беше достатъчно голям, за да влиза във водата и да кара колело, а скоро и млечните му зъби щяха да започнат да падат. На мястото на предните му резци щеше да зейне сладка дупка, която да показва, че вече е на път да стане голямо момче.
Фредрик вечно беше нетърпелив и изискваше твърде много от него. Твърдеше, че Ани го глези и иска Сам да си остане малък завинаги. Но грешеше. Ани не искаше нищо друго толкова, колкото да види как Сам пораства. Но той трябваше да се развие със собствената си скорост.
Накрая Фредрик пожела да й отнеме Сам. С арогантен глас твърдеше, че на него ще му е по-добре с друга майка. Споменът нахлу в главата й и тя започна да си тананика по-силно, за да го накара да изчезне. Но отвратителните думи бяха проникнали в душата й и заглушаваха песента. Другата щяла да бъде по-добра, каза Фредрик. Тя щяла да бъде новата майка на Сам, тя щяла да замине с тях за Италия. Ани вече не можела да бъде майка. Трябвало да изчезне.
На лицето му беше изписано такова задоволство, че тя дори за секунда не се усъмни, че говори сериозно. Мразеше го. Гневът започна да нараства дълбоко в нея и скоро облада цялото й тяло. Не можеше да го спре. И Фредрик си бе получил заслуженото. Вече не можеше да ги нарани, помисли си тя, спомняйки си скованото му изражение и кръвта.
Сега двамата със Сам можеха да живеят на спокойствие на острова. Погледна надолу към лицето му. Беше затворил очи. Никой не можеше да й го отнеме. Никой.
Патрик помоли Петер да изчака в лодката и слезе на сушата заедно с Конрад и Петра. На масата под навеса имаше сервирани чаши и чинии и щом минаха оттам, няколкото чайки, които се бяха събрали около купата с кифли, се разлетяха уплашено.
– Сигурно са вътре в къщата – каза Петра, оглеждайки се бдително.
– Хайде.
Патрик нямаше търпение, но Конрад го дръпна леко за ръкава.
– Трябва да внимаваме.
Патрик осъзна, че той има право, и тръгна към къщата с бавни стъпки, макар че му се искаше да се затича. Стигнаха до вратата и почукаха. Никой не отвори, затова Петра се приближи и почука по-силно.
– Ехо? – викна тя.
Отвътре все още не се чуваше нищо. Патрик натисна дръжката и вратата веднага се отвори. Пристъпи напред, но миризмата го удари в носа. За малко да залитне назад, към Конрад и Петра.
– Мамка му – каза той и сложи ръка на носа и устата си.
Трябваше непрестанно да преглъща, за да не повърне.
– Мамка му – повтори Конрад като ехо.
Той като че също се бореше с гаденето. Единствено Петра изглеждаше невъзмутима и Патрик я погледна учудено.
– Слабо обоняние – каза тя.
Той реши да не пита повече и вместо това влезе в къщата. Погледът му веднага попадна върху тялото на пода.
– Ерика?
Патрик се втурна напред и падна на колене. Със сърце в гърлото, той докосна съпругата си и тя се размърда и изстена. Патрик повтори името й няколко пъти и Ерика бавно извърна глава към него. Едва тогава видя раната на слепоочието й. Тя вдигна бавно ръка към челото си и очите й се разшириха, когато забеляза кръвта по пръстите си.