Жената вече носеше детето си на ръце. Преди миг него го нямаше, Ани беше сигурна. Но сега то също гледаше към нея с големите си, умолителни очи. Освен това говореше със Сам. Ани искаше да запуши ушите на сина си и да изкрещи, за да заглуши гласовете на момчето и жената. Но ръцете й бяха заети да държат Сам, а писъкът заседна в гърлото й. Ризата й започна да се мокри и Ани ахна, когато студената вода стигна до корема й. Жената вървеше плътно до нея. Тя и момчето говореха един през друг. Жената се обръщаше към Ани, а детето към Сам. Против волята си, Ани започна да се вслушва в думите им. Гласовете проникваха в нея, както солената вода проникваше през дрехите й и мокреше кожата й.
Със Сам бяха стигнали края на пътя. Всеки момент хората щяха да ги открият и да довършат започнатото. За кратък миг пред очите й проблесна споменът за кръвта, която опръска стената и оцвети лицето на Фредрик. Ани разтърси глава, за да отпрати ужасната картина. Сън, фантазия или реалност бе това? Вече не знаеше. Спомняше си само студеното чувство на омраза, паника и тревога, толкова силно, че пое контрола над тялото й, оставяйки място само за най-примитивните й реакции.
Щом водата стигна до мишниците й, Ани усети как Сам стана още по-лек за носене. Жената и момчето вече бяха съвсем близо. Гласовете говореха право в ухото й и тя чуваше ясно какво казват. Ани затвори очи и най-накрая се предаде. Бяха прави. Тази мисъл изпълни цялото й същество и накара притеснението да изчезне. Сега, когато чуваше ясно жената и момчето, Ани разбра всичко с лекота. Знаеше, че те им желаят доброто. Спря и остави спокойствието да я облее.
Някъде далеч зад тях като че се чуха други гласове, които я викаха, искаха нещо и опитваха да привлекат вниманието й. Ани не им обърна внимание. Те не бяха толкова реални, колкото гласовете, които продължаваха да шепнат в ушите й.
– Пусни го – каза жената меко.
– Искам да си играя заедно с него – каза момчето.
Ани кимна. Трябваше да го пусне. Именно това бяха искали през цялото време, това се бяха опитвали да й обяснят. Мястото му беше при тях. При другите.
Тя бавно разтвори ръцете си. Остави Сам да изчезне под повърхността, остави морето да го вземе и отнесе. После направи крачка напред. Още една. Гласовете продължаваха да говорят. Както близо до нея, така и в далечината. Но тя отново избра да не слуша. Искаше да последва Сам и да стане една от тях. Какво друго би могла да направи?
Жената я умоляваше, но водата се издигна над ушите на Ани, удави всички звуци и ги замени с шума от кръвта, която се движеше във вените й. Ани продължи, усети как водата обгръща главата й и въздухът излиза от дробовете й.
Но нещо я дръпна нагоре. Жената беше учудващо силна. Изтегли я към повърхността и Ани се разгневи. Защо не й даваха да последва сина си? Опита да се бори, но жената отказа да я пусне и продължи да я дърпа обратно към живота.
Още един чифт ръце хванаха тялото й и започнаха да я теглят нагоре. Главата й се показа над повърхността и дробовете й се напълниха с въздух. Ани изкрещя към небето. Искаше да се върне обратно под водата, но вместо това я завлякоха към брега.
След това жената и момчето изчезнаха. Също като Сам.
Ани усети как я вдигат и отнасят. Предаде се. Най-накрая я бяха открили.
Празненството не спря цяла вечер и продължи през нощта. Хората се нахраниха обилно, виното се лееше, почетните гости и местните жители се смесиха и на дансинга се завързаха нови приятелства. С други думи, събитието протичаше много успешно.
Вивиан отиде при Андерш, който стоеше облегнат на парапета и гледаше танцуващите двойки.
– Трябва веднага да тръгваме.
Той кимна, но нещо в изражението му накара притеснението й от по-рано да се засили.
– Хайде.
Вивиан го подръпна за ръкава и той я последва, без да я поглежда в очите. Беше скрила куфара си в една от свободните стаи и двамата влязоха вътре. Вивиан отнесе куфара до вратата, готова да тръгва.
– Къде ти е багажът? Трябва да потеглим до десет минути, иначе рискуваме да си изпуснем самолета.
Брат й не каза нищо, просто седна тежко на леглото и се загледа в пода.
– Андерш?
Вивиан стискаше нервно дръжката на куфара.
– Обичам те – прошепна Андерш.
Думите му прозвучаха страшно.
– Трябва да тръгваме – повтори тя, но вътрешно знаеше, че той няма да я последва.
В стаята се чуваше приглушеният тътен на музиката.