– Не мога.
Андерш вдигна поглед. Очите му бяха пълни със сълзи.
– Какво си направил?
Вивиан не искаше да знае отговора, не искаше най-страшните й опасения да се сбъднат, но въпросът изскочи от устата й и тя не можа да го спре.
– Какво да съм направил? Боже господи, да не мислиш, че аз съм...?
– Не е ли така?
Тя седна до него на леглото. Андерш поклати глава и започна да се смее, като в същото време бършеше сълзите си с опакото на ръката.
– Господи, Вивиан. Не!
Облекчението беше огромно, но тя вече съвсем не разбираше какво става.
– Защо тогава?
Тя прегърна брат си през рамо и той се обърна към нея. В съзнанието й изплуваха спомени от времето, когато двамата бяха седели така, доближили глави.
– Обичам те, знаеш го.
– Да, знам.
И изведнъж разбра. Изпъна гръб, за да го огледа по-добре. След това нежно докосна лицето му с ръце.
– Скъпи братко, ти си се влюбил.
– Не мога да замина с теб – каза той и очите му отново се насълзиха. – Знам, че си обещахме винаги да бъдем заедно. Но този път трябва да потеглиш без мен.
– Ако ти си щастлив и аз съм щастлива. Толкова е просто. Ще ми липсваш ужасно, но повече от всичко желая да имаш собствен живот – каза тя и се усмихна. – Но трябва да ми кажеш коя е тя, иначе не мога да тръгна.
Той й каза името и Вивиан си представи лицето на една жена, с която бяха работили във връзка с проекта „Бадис“. Отново се усмихна.
– Имаш добър вкус – каза тя, после замълча за кратко. – Ще имаш да даваш много обяснения. Ще те държат отговорен. Наистина ли трябва да те оставя да се оправяш сам? Ако искаш, ще остана.
Андерш поклати глава.
– Искам да заминеш. Печи се на слънце и се наслаждавай и за мен. Известно време няма да виждам много слънчева светлина, но тя знае за всичко и ми обеща да ме чака.
– Ами парите?
– Твои са – каза той без колебание. – На мен не ми трябват.
– Абсолютно сигурен ли си?
Вивиан отново докосна лицето му, сякаш искаше да запамети чертите му чрез допира. Андерш кимна и тя свали ръцете си.
– Сигурен съм, а ти трябва да тръгваш. Самолетът няма да те чака.
Той се изправи и взе куфара й. Без да продума го отнесе до колата и го сложи в багажника. Никой не ги видя. Разговорите на гостите се смесваха с музиката и всички бяха насочили вниманието си нанякъде другаде. Вивиан влезе в колата и седна зад волана.
– Добре се справихме, а? – каза тя и погледна към „Бадис“, който светеше в полумрака.
– Адски добре.
Замълчаха. След секунда колебание Вивиан свали пръстена, който носеше на безименния си пръст, и го подаде на Андерш.
– Ето, дай го на Ерлинг. Той не е лош човек. Надявам се някой ден да намери друга, на която да го даде.
Андерш пъхна пръстена в джоба на панталона си.
– Ще се погрижа да го получи.
Спогледаха се мълчаливо. После Вивиан затвори вратата и включи двигателя. Андерш дълго време гледа след колата, която потегли рязко по пътя. После тръгна бавно нагоре по стълбите. Смяташе да си тръгне от партито последен.
Ерлинг чувстваше как го обзема паника. Вивиан бе изчезнала. Никой не я беше виждал след празненството в събота, а колата й също я нямаше. Нещо се беше случило.
Отново вдигна слушалката и се обади в полицейското управление.
– Имате ли новини? – попита той веднага щом чу гласа на Мелберг. Отговорът отново беше отрицателен и този път Ерлинг не можа да се овладее. – Какво всъщност правите, за да откриете годеницата ми? Нещо й се е случило, напълно съм сигурен. Проверихте ли за тела във водата около пристанището? Да, знам, че колата й също я няма, но откъде знаете, че някой не я е потопил, може би докато Вивиан е била вътре?
Гласът му премина във фалцет и той си представи Вивиан, хваната в капан в колата си, докато водата бавно се покачва.
– Настоявам да впрегнете всичките си ресурси в издирването й.
Ерлинг затвори ядосано. Стресна го предпазливо почукване по вратата. Гунила подаде глава вътре и го погледна ужасено.
– Да?
Искаше му се просто да го оставят на мира. Цяла неделя бе търсил Вивиан навън, а сутринта дойде в офиса единствено с надеждата, че тя може да се опита да се свърже с него там.
– Обадиха се от банката.
Гунила звучеше по-притеснено от обикновено.
– В момента нямам време за това – каза той, загледан в телефона.
Вивиан можеше да се обади всеки момент.
– Нещо със сметката за „Бадис“ не е както трябва. Поискаха да им се обадиш.
– Нали ти казвам, че нямам време – изръмжа той, но за негово учудване, Гунила не отстъпи.
– Искат да се свържеш с тях незабавно – каза тя и се върна забързано в кабинета си.