Емели не беше сигурна какво да мисли за мъжа, с когото щяха да делят острова. Юлиан почти не бе говорил с нея, откакто стъпи на Грошер. Но през повечето време я гледаше по начин, който я караше да се чувства некомфортно. Сигурно просто беше срамежлив. Едва ли беше лесно изведнъж да заживееш толкова близо до чужд човек. Тя разбра, че с Карл се познават още от кораба фар, но на Юлиан сигурно щеше да му трябва известно време да опознае и нея. Но ако на острова имаше изобилие от нещо, то това бе време. Емели продължи да шета в кухнята. Карл определено нямаше да съжалява, че я е взел за съпруга.
Протегна ръка към него. Както правеше едно време. Имаше чувството, че са минали само няколко дни от последния път, когато лежаха заедно в леглото. Но сега бяха възрастни. Тялото му беше по-грубо и космато. Той имаше нови белези както отвън, така и отвътре. Тя дълго лежа, облегнала глава на гърдите му, проследявайки контурите на белезите с показалеца си. Искаше й се да го пита за тях, но усещаше, че нещата между двамата са още твърде крехки, за да си позволи да задава въпроси за отминалите години.
Сега леглото беше празно. Устата й беше пресъхнала и тя се чувстваше напълно изтощена. И сама. Продължи да докосва чаршафа и възглавницата, но Мате го нямаше. Би се чувствала по същия начин, ако бе открила, че през нощта е изгубила някой крайник. Но в нея все пак се пробуди надежда. Може би е долу? Затаи дъх и се заслуша, но не се чуваха никакви звуци. Загърна се плътно с одеялото и стъпи на изтъркания дървен под. Изправи се внимателно, отиде на пръсти до прозореца, който гледаше към кея, и надникна навън. Лодката я нямаше. Беше си тръгнал, без да каже довиждане. Ани опря гръб до стената и се плъзна надолу, усещайки задаващото се главоболие. Трябваше да пийне нещо.
Стана и с мъка се облече. Имаше чувството, че не е мигнала цяла нощ, но не беше така. Снощи заспа в ръцете му и всъщност от дълго време не бе спала толкова добре. Въпреки това главата я цепеше.
На долния етаж беше тихо и тя влезе при Сам. Той бе буден, но лежеше смълчан. Без да говори, тя го вдигна и го отнесе в кухнята. Погали косата му и отиде да сложи кафе и да пийне вода. Беше толкова жадна. Изпи две чаши, докато премахне сухото усещане в устата си. Избърса устни с опакото на ръката си. Сега, след като утоли жаждата, умората стана още по-осезаема, още по-натрапчива. Но Сам имаше нужда от храна, а и тя самата също. Свари яйца, направи си сандвич, както и каша за Сам. Вършеше всичко механично.
Хвърли поглед към бюрото в коридора. Запасите й привършваха. Трябваше да разпредели остатъка разумно. Но умората и гледката към кея, където се поклащаше самотната й лодка, я подтикнаха да направи няколко бързи крачки към бюрото и да издърпа най-долното чекмедже. Нетърпеливо пъхна ръка между дрехите, но пръстите й не напипаха нищо. Пробва още веднъж. Накрая извади всички дрехи от чекмеджето, но там нямаше нищо. Може би не си спомняше добре, може би търсеше в грешното чекмедже. Издърпа горните две и изпразни съдържанието им на пода. Пак нищо. Обзе я паника и изведнъж разбра защо сутринта ръката й бе галила празен чаршаф. Разбра защо Мате го няма и защо не се е сбогувал.
Ани се свлече на пода, сви се като зародиш и прегърна коленете си. В кухнята водата вреше.
– Остави момчето на мира.
Гунар дори не вдигна поглед от вестника. Повтаряше все същото изречение цял ден.
– Ама той може да иска да дойде за вечеря? Или пък утре, нали е неделя? Не смяташ ли? – настояваше Сигне развълнувано.
Гунар въздъхна иззад вестника.
– Сигурно си има планове за уикенда. Голям човек е. Ако иска да дойде, ще се обади или ще намине. Не можеш непрекъснато да го преследваш. Нали ни дойде на гости само преди два дни?
– Мисля все пак да му звънна. Просто за да чуя как е.
Сигне се пресегна към телефона, но Гунар се наведе напред и я спря.
– Хайде, остави го на спокойствие – настоя той.
Сигне отдръпна ръката си. Но чак тялото я болеше от желание да позвъни на мобилния на Мате, да чуе гласа му и да се увери, че всичко е наред. След побоя обичайното й безпокойство се засили още повече. Случката бе потвърдила това, което Сигне вече знаеше: светът бе опасно място за Мате.
Знаеше, че е време да отстъпи крачка назад. Но цялото й същество крещеше, че трябва да го закриля.