Обратно при Сам. Това беше единствената й мисъл. Отиде до кея, стигна до острова с моторницата на Мате, после я остави да отплава. Вече нямаше нищо, което да й попречи да бъде със Сам. Мъглата изпълни съзнанието й. Околният свят изчезна. Останаха само синът й, Грошер и мисълта, че трябва да оцелеят. Отвъд този защитен механизъм имаше само пустота.
Ани седеше на леглото и се взираше пред себе си. В ретината на очите й бе запечатан образът на Сам, хванал жената за ръка. Сега те щяха да се грижат за него. Това бе обещанието, което й дадоха.
19
Фелбака, 1875
Майко!
Емели спря на място. После пусна тенджерата на пода и се втурна навън. Притеснението пърхаше като малка птичка в гърдите й.
– Густав, къде си? – попита тя, оглеждайки се наляво и надясно.
– Ела, майко!
Слабият вик идваше от брега. Емели вдигна тежката си вълнена пола и се затича по скалите, които образуваха малък хълм в средата на острова. Щом се изкачи на билото, Емели го видя. Беше седнал съвсем близо до водата, държеше се за крака и плачеше. Тя се втурна натам и се хвърли на земята до него.
– Боли – изхлипа той отчаяно и посочи крака си. В петата му се бе забило голямо парче стъкло.
– Шшш...
Емели опита да успокои сина си, докато се чудеше какво да прави. Стъклото беше влязло надълбоко. Дали трябваше да го извади още сега, или да изчака, докато намери с какво да го превърже?
Бързо взе решение.
– Ще отидем при татко.
Емели погледна нагоре към фара. Карл се беше качил горе преди два часа, за да помогне на Юлиан. Обикновено не се обръщаше към него за съвет, но сега не знаеше как да постъпи.
Вдигна Густав, който продължаваше да подсмърча жално. Понесе го в прегръдките си като новородено, внимавайки къде стъпва. Густав вече беше голямо момче и не й беше лесно да го носи.
Щом доближиха фара, Емели извика Карл по име, но не получи отговор. Вратата беше отворена, вероятно за да влиза свеж въздух. В противен случай жегата горе ставаше нетърпима, когато слънцето напечеше фара.
– Карл – викна тя отново. – Можеш ли да слезеш?
Не беше необичайно съпругът й да я игнорира и тя осъзна, че ще трябва да положи усилие и да отиде горе при него. Нямаше да може да изкачи стръмната стълба с Густав, затова го остави внимателно на земята и го погали нежно по бузата.
– Отивам да доведа татко. Веднага се връщам.
Той я погледна с изпълнен с доверие поглед и пъхна палец в устата си. Емели се беше задъхала, докато пренасяше Густав от брега до фара, така че сега опита да успокои дишането си, докато се катереше по стълбите. На най-горното стъпало спря, за да си поеме дъх, след което вдигна поглед. Първоначално не разбра какво вижда. Защо лежаха в леглото? И защо не носеха дрехи? Емели стоеше вцепенена и се взираше в тях. Мъжете не я бяха чули да се качва. Бяха насочили вниманието си един към друг, към забранените кътчета на тялото, по които Емели с нарастващ ужас видя, че се галят.
Тя ахна шумно и те най-накрая я забелязаха. Карл вдигна глава и за секунда погледите им се срещнаха.
– Вие съгрешавате!
Библейското слово гореше в нея. В светото писание пишеше за тези неща и те бяха забранени. Карл и Юлиан щяха да навлекат нещастие на себе си, както и на нея и Густав. Бог щеше да прокълне всички на Грошер, ако не се разкаеха.
Карл продължаваше да мълчи, но като че виждаше право в нея и знаеше какво си мисли тя. Погледът му стана студен и Емели чу мъртвите да шепнат. Казваха й да бяга, но краката не й се подчиняваха. Бе неспособна да помръдне, да откъсне поглед от голите, потни тела на Карл и Юлиан.
Гласовете станаха по-високи и сякаш някой я бутна, за да се размърда. Емели се втурна надолу по стълбите и разплакана вдигна Густав на ръце. С неподозирани сили се затича, прегърнала сина си, без да знае накъде отива. Зад себе си чуваше бързите стъпки на Карл и Юлиан и знаеше, че няма да може да им избяга. Оглеждаше се трескаво наоколо. Къщата не представляваше сигурно убежище. Дори и да успееше да влезе и да се заключи вътре, те лесно можеха да разбият паянтовата врата или да влязат през някой прозорец.