Естествено, Патрик съзнаваше, че не бе нито разумно, нито здравословно да разсъждава по този начин. Но им се беше разминало на косъм. За малко да изгуби Ерика и близнаците, а и той самият да се прости с живота си. Секунди разделяха семейството им от гибел.
Той се хвана здраво за бюрото и се застави да диша спокойно. От време на време го обземаше паника и може би щеше да се наложи да свикне с това. Все щеше да се справи, това бе малка цена, като се има предвид, че семейството му оцеля.
– Как е? – попита Паула, която внезапно се бе появила на вратата.
Патрик пое дълбоко въздух още два пъти.
– Добре. Просто съм малко изморен. Трудно е да се наспиш покрай бебетата, нали знаеш – каза той и опита да се усмихне.
Паула влезе и седна.
– Я стига.
Погледна го право в очите, а погледът й казваше, че и за секунда няма да се върже на празни оправдания и фалшиви усмивки.
– Попитах как е?
– Ту тъй, ту инак – призна Патрик неохотно. – Ще ни трябва известно време да се пренастроим след случилото се. Макар че вече всички се чувстваме добре. Освен сестрата на Ерика.
– Тя как е?
– Няма подобрение.
– Нужно е време.
– Да, така си е. Но тя напълно се е изключила. Дори Ерика не може да говори с нея.
– Това толкова ли е странно? – попита Паула тихо.
Патрик знаеше, че колежката му умее да напипва същината на проблемите. Често казваше това, от което човек има нужда, а не това, което иска да чуе. И не рядко се оказваше права.
– Имате две деца, които оцеляха. Ана загуби своето. Може би не е чудно, че не допуска Ерика до себе си.
– Точно от това се бои Ерика. Но какво да направим?
– Нищо. В момента не можете да направите нищо. Ана има семейство, има мъж, бащата на детето. Първо те двамата трябва да намерят начин да си помогнат един на друг, преди Ерика да може да стори нещо. Колкото и тежко да звучи, засега тя трябва да стои настрана. Това не значи да изостави Ана. Все пак при нужда ще бъде до нея.
– Разбирам това, но не знам как да го обясня на Ерика.
Патрик отново си пое глътка въздух. Разговорът с Паула пооблекчи напрежението в гърдите му.
– Мисля, че... – започна Паула, но бе прекъсната от тропане по вратата.
– Извинявайте – каза Аника с пламнало лице. – Току-що се обадиха от Фелбака. Намерили са мъж застрелян в апартамента си.
Първоначално в стаята настана мълчание. След което избухна трескава дейност и в рамките на минута Паула и Патрик вече бяха на път към гаража. Чуха как зад тях Аника чука на вратите на Йоста и Мартин. Те щяха да вземат втората кола и да дойдат по-късно.
– Изглежда направо фантастично! – възкликна Ерлинг и огледа доволно интериора на „Бадис“, преди да се обърне към Вивиан. – Не беше евтино, но си струва всяка крона, която общината похарчи. Вярвам, че ще бъде голям успех. А като се имат предвид парите, които ти лично инвестира, то нас също ни очаква прилична сума, щом си покрием разходите. Нали не плащате твърде високи заплати?
Той изгледа подозрително една млада жена, облечена в бяло, която мина покрай тях. Вивиан го хвана под ръка и го отведе до една от масите.
– Не се притеснявай, изключително отговорни сме финансово. Андерш винаги е бил много пестелив. Благодарение на него изкарахме такава добра печалба от „Юсет“ и съответно имахме възможност да инвестираме тук.
– Да, голям късмет, че разполагаш с Андерш.
Ерлинг се настани на една маса в трапезарията, на която имаше сервирани кифли и кафе.
– Мате свърза ли се с теб, между другото? Миналата седмица спомена, че имало няколко неща, за които иска да поговори с теб и Андерш.
Той си взе кифла, но след като отхапа, я остави обратно на подноса.
– Какво е това?
– Кифли от спелта.
– Хм – каза Ерлинг и се задоволи само с кафето.
– Не, не сме се чували, така че едва ли е било нещо важно. Предполагам, че ще намине или ще ми се обади, когато има време.
– Това е странно. Вчера не дойде на работа, а не е излизал в болнични. Тази сутрин също не го видях, преди да тръгна насам.