– Не се тревожи – каза Вивиан и се пресегна да си вземе кифла.
– Мога ли да се присъединя или влюбените гълъбчета искат да са сами?
Андерш се беше приближил, без Ерлинг и Вивиан да го чуят. Двамата се стреснаха, но после Вивиан се усмихна и издърпа стола до себе си, за да седне брат й.
Както обикновено, приликата им порази Ерлинг. И двамата бяха руси, имаха сини очи и еднакви усти с извита горна устна. Но Вивиан беше енергична, екстровертна и притежаваше магнетично излъчване, както би се изразил Ерлинг, а брат й беше затворен и спокоен. С вид на счетоводител, както си помисли, когато го видя за пръв път по време на престоя си в „Юсет“. Ерлинг не виждаше нищо лошо в това. Много пари бяха заложени на карта, така че бе успокоително да знаят, че за финансите се грижи такъв суховат човек на цифрите.
– Матс търсил ли те е? Ерлинг каза, че имал въпроси.
Вивиан се обърна към Андерш.
– Да, отби се за кратко петък следобед. Защо питаш?
Ерлинг се прокашля.
– Ами в края на миналата седмица ми каза, че искал да изясни някои неща.
Андерш кимна.
– Да, както казах, видяхме се и отметнахме някои въпросителни.
– А, добре. Радвам се, че всичко е точно – каза Ерлинг с доволна усмивка.
Възрастна двойка стоеше прегърната пред входната врата. Патрик предположи, че това са родителите на загиналия. Те бяха намерили тялото и повикали полицията. Двамата с Паула излязоха от колата и отидоха при тях.
– Патрик Хедстрьом, полицейско управление Танум. Вие ли позвънихте? – попита той, макар вече да знаеше отговора.
– Да, ние бяхме.
Бузите на мъжа бяха мокри от сълзи. Съпругата му все още опираше лице на гърдите му.
– Синът ни – каза тя, без да вдигне поглед. – Той... там горе...
– Ще се кача да видя какво се е случило.
Мъжът понечи да го последва, но Патрик го спря.
– Мисля, че ще е най-добре да изчакате тук. Всеки момент очакваме медицинския екип, те ще се погрижат за вас. Паула ще остане с вас, докато пристигнат.
Патрик направи жест към Паула, която внимателно отведе двойката настрана. Той се качи до втория етаж, където една от вратите стоеше широко отворена. Нямаше нужда да влиза в апартамента, за да установи, че мъжът, който лежеше по корем на пода в коридора, е мъртъв. В тила му зееше голяма дупка. Кръв и мозък се бяха пръснали по пода и по стените и отдавна бяха засъхнали. Това беше местопрестъпление и не беше добра идея да влиза, преди Турбьорн Рюд и техническият му екип да огледат апартамента. Най-добре беше да слезе обратно долу и да говори с родителите на починалия.
Щом излезе на площадката, Патрик се забърза към родителите. Те стояха до Паула и разговаряха със санитарите от линейката, която вече бе пристигнала. Бяха загърнали жената с одеяло. Тя все още така ридаеше, че тялото й се тресеше. Патрик реши първо да говори с мъжа, който изглеждаше по-овладян, макар също да плачеше.
– Има ли нужда от нас горе? – попита един от санитарите и кимна към блока.
Патрик поклати глава.
– Засега не. Техниците са на път.
Настана кратко мълчание. Чуваше се единствено сърцераздирателния плач на жената. Патрик се доближи до мъжа й.
– Дали може да разменим няколко думи?
– Искаме да помогнем с какво можем. Просто не разбираме кой...
Гласът му секна, но мъжът все пак последва Патрик до полицейската кола, след като хвърли бърз поглед към съпругата си. Тя като че ли не осъзнаваше какво се случва около нея.
– На вратата пишеше Матс Сверин. Това синът ви ли е? – попита Патрик, след като седнаха на задната седалка.
– Да. Само че го наричахме Мате.
– А твоето име е?
Патрик си водеше записки, докато разговаряха.
– Гунар Сверин. Съпругата ми се казва Сигне. Но защо...
Патрик сложи ръка на рамото му успокоително.
– Ще направим всичко възможно, за да заловим извършителя. В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса?
Гунар кимна.
– Кога видяхте сина си за последно?
– Четвъртък вечерта. Беше дошъл вкъщи за вечеря. Често го правеше, откакто се върна във Фелбака.
– Към колко часа си тръгна?
– Потегли с колата малко след девет, струва ми се.
– Чували ли сте се след това? Говорили ли сте по телефона, по интернет?
– Не, не сме. Сигне винаги му е треперила и през целия уикенд се опитваше да се свърже с него, но безуспешно. А аз... аз й казвах, че твърде много се тревожи, че трябва да остави момчето на спокойствие.
Очите му се наляха със сълзи и той ги избърса смутено с ръкава си.
– Значи, никой не е вдигал телефона. Мобилния също ли?