Сигне изсумтя.
– Можеше поне да помолиш за помощ. Така или иначе, с Гунар нямаме какво да правим. Дори няма внуци, за които да се грижим. Но Мате се прибра от Гьотеборг. Намери си работа в общината в Танум.
– О, сигурно много се радвате. Как се е решил на това?
Тя си представи Мате. Рус, със слънчев загар и винаги щастлив.
– Не знам точно. Стана много бързо. Но той претърпя злополука и оттогава имам чувството... Не, нищо, всъщност. Не обръщай внимание на старата жена, която дрънка твърде много. Какво ти е на сърцето, Ани? Можем ли да ти помогнем с нещо? Малкият с теб ли е? Би било чудесно да го видя.
– Да, Сам е с мен, но е малко болен.
Ани млъкна. Нищо не би я зарадвало повече от това Сигне да се срещне със сина й. Но не и преди нещата да се успокоят и тя да види доколко случилото се се е отразило на Сам.
– Тъкмо затова исках да проверя дали можете да ми помогнете с едно нещо. Малко сме зле с храната тук, а не искам да будя Сам и да ходим до...
Тя не успя да завърши изречението, преди Сигне да я прекъсне.
– Ама разбира се, с радост ще ви помогнем. Гунар така и така ще излиза с лодката следобед, а аз мога да отида и да напазарувам. Кажи само какво ви трябва.
– Ще платя на Гунар, стига да има възможност да мине с лодката.
– Разбира се, скъпа. Казвай сега какво да запиша в списъка за пазаруване.
Ани си представи как Сигне взима очилата си за четене и ги подпира на върха на носа си, докато с другата ръка се протяга за лист и химикалка. С благодарност изреди всичко, което й хрумна. Включително сладки за Сам, иначе щеше да има проблеми, когато дойде събота2. Той старателно следеше дните от седмицата и още в неделя започваше да отброява времето, което остава до следващата съботна торбичка със сладки.
2 В много шведски семейства има практика децата да ядат сладко само през един ден от седмицата, макар и в по-големи количества. – Б. пр.
След като приключи разговора, тя обмисли дали да отиде и внимателно да събуди Сам. Но нещо й подсказваше, че трябва да го остави да поспи още малко.
Работата в управлението беше замряла. С необичайна тактичност Бертил Мелберг бе попитал Патрик дали иска да дойдат на погребението. Но Патрик поклати глава. Беше се върнал на работа едва преди няколко дни и всички ходеха на пръсти около него. Дори началникът.
Паула и Мелберг бяха пристигнали първи на мястото на инцидента. Когато видяха двете коли, смачкани до неузнаваемост, не си помислиха, че някой може да е оцелял. Щом погледнаха през прозореца на едната кола, веднага разпознаха Ерика. Само преди половин час линейката беше взела Патрик от управлението, а сега съпругата му лежеше мъртва или най-малкото тежко ранена. Парамедиците не можаха да им дадат ясна информация за обхвата на нараняванията, а работата на пожарникарите по разрязването на автомобила вървеше непоносимо бавно.
Мартин и Йоста се бяха отзовали на спешно повикване и разбраха за катастрофата и за припадъка на Патрик няколко часа по-късно. След това веднага отидоха в болницата в Удевала и цяла вечер кръстосваха напред-назад из коридорите. Патрик лежеше в интензивното, а Ерика и сестра й Ана, която бе пътувала с нея в колата, бяха оперирани по спешност.
Но ето че Патрик се върна. За щастие, беше получил стенокардия, а не миокарден инфаркт, както се опасяваха първоначално. След около три месеца болнични, лекарите му разрешиха отново да почне работа, но с изричното предупреждение да не се подлага на стрес. Сякаш това беше възможно, мислеше си Йоста. С почти новородените близнаци вкъщи, а и след случилото се със сестрата на Ерика. И самият дявол би се стресирал в такова положение.
– Не трябваше ли все пак да отидем? – попита Мартин и разбърка кафето си. – Патрик каза не, но може всъщност да е искал да настояваме и да отидем.
– Не, според мен Патрик наистина имаше предвид не – каза Йоста и почеса Ернст, кучето на управлението, зад ухото. – Там сигурно има достатъчно хора. Тук сме по-полезни.
– Мислиш ли? Кьорав човек не се е обадил цял ден.
– Затишие пред буря. До юли вече ще копнееш за един ден без пияници, взломаджии и други проблеми.
– Вярно – съгласи се Мартин.
Продължаваше да бъде най-младият полицай в управлението, но вече не се чувстваше толкова зелен. Беше натрупал няколко години опит и бе участвал в няколко, меко казано, тежки разследвания. Освен това стана и баща. В мига, в който Пия роди дъщеря им, Мартин се почувства така, сякаш бе пораснал с цяла педя.
– Видя ли поканата, която получихме?