Усмихна се, като си спомни за всички животни, които синът й влачеше вкъщи през годините. Ранени, изоставени или просто окаяни. Три котки, два прегазени таралежа и едно врабче с наранено крило. Да не говорим за змията, която Сигне откри по случайност, докато прибираше прано бельо в чекмеджето му. След онзи инцидент тя го накара да се закълне, че ще остави влечугите на съдбата им, независимо колко са ранени или нещастни. Мате се съгласи, макар и с неохота.
Учуди я, че той не стана ветеринар или лекар. Но на него изглежда му харесваше да учи в Икономическия университет и доколкото тя разбираше, Мате го биваше с числата. По всичко личеше, че работата в общината също му харесва. Но все пак нещо в него я притесняваше. Не можеше да определи какво точно, но кошмарите бяха почнали да се връщат. Всяка нощ се будеше потна, а в главата й се въртяха откъслечни образи. Нещо не беше наред, но плахите й въпроси биваха посрещани единствено с мълчание. Затова се бе концентрирала върху задачата да го накара да яде. Само да качи няколко килограма и всичко ще е наред.
– Няма ли да хапнеш още малко? – примоли се тя, когато Мате остави вилицата, едва преполовил огромната порция в чинията.
– Ама стига вече, Сигне – намеси се Гунар. – Остави го на мира.
– Няма нищо – каза Мате и се усмихна вяло.
Момчето на мама. Не искаше да я хокат заради него, въпреки че след четиресет години, прекарани с Гунар, знаеше, че съпругът й лае, но не хапе. Всъщност трудно бе да се намери по-мил мъж. За пореден път я обзеха угризения. Знаеше, че проблемът е в нея и че се притеснява твърде много.
– Извинявай, Мате. Не е нужно да ядеш още, разбира се.
Сигне използваше умалителното име, което синът й получи, когато се научи да говори, но още не можеше да произнася името си правилно. Той сам се нарече Мате и оттогава насам всички му казваха така.
– Знаеш ли кой си е дошъл у дома? – продължи тя развеселено и започна да разчиства масата.
– Нямам представа.
– Ани.
Мате се сепна и погледна към Сигне.
– Ани, моята Ани?
Гунар се засмя.
– Точно така, знаех си, че това ще те поразбуди. Тя продължава да ти е слабост.
– Я стига.
Сигне изведнъж си спомни Мате като тийнейджър, с увиснал пред очите бретон и обясняващ със заекване, че си има приятелка.
– Днес й занесох малко храна – каза Гунар. – Тя е на Призрачния остров.
– Уф, не го наричай така – каза Сигне и потръпна. – Има си име, Грошер.
– Кога е пристигнала? – попита Мате.
– Вчера, мисля. И е взела малкия със себе си.
– Колко време ще остане?
– Каза, че не знае.
Гунар постави щипка снус3 под горната си устна и се облегна доволно назад.
3 Прахообразно тютюнево изделие, производно на енфието; популярно е в Швеция и Норвегия. – Б. пр.
– Тя... същата ли е?
Гунар кимна.
– Да, същата си е, малката Ани. Все такава хубавица. Стори ми се, че има известна тъга в очите й, но може и да съм си въобразил. Може да имат търкания вкъщи, знам ли?
– С такива неща не се спекулира – сгълча го Сигне. – Видя ли момчето?
– Не, Ани ме посрещна долу на кея и останах само за кратко. Но защо не отидеш да я поздравиш? – обърна се Гунар към Мате. – Сигурно ще се зарадва на малко компания на Призрачния остров. Прощавай, Грошер – добави той, хвърляйки закачлив поглед към съпругата си.
– Това са само глупости и стари суеверия. Не смятам, че трябва да поощряваме такива приказки – каза Сигне, сбърчила дълбоко вежди.
– Ани вярва – каза Мате тихо. – Винаги е казвала, че те са там.
– Кои те?
Сигне всъщност искаше да смени темата, но се вълнуваше какъв ще е отговорът на Мате.
– Мъртвите. Ани казваше, че понякога ги вижда и чува и че не са злонамерени. Просто са останали там.
– Стига с тези ужасии, време е за десерт. Направила съм крем от ревен – каза Сигне и се изправи рязко. – Но баща ти е прав за едно, макар че приказва глупости. Ани ще се зарадва, ако я посетиш.
Мате изглеждаше отнесен в размисли и не отговори.
2
Фелбака, 1870
Емели беше изплашена до смърт. Никога преди не бе виждала морето, какво остава да плава в него на борда на, както й се струваше, твърде нестабилна лодка. Държеше се здраво за релинга и имаше чувството, че вълните я подмятат напред-назад, без да има никакъв контрол върху тялото си. Потърси погледа на Карл, но той се взираше решително към онова, което ги очакваше в далечината.