Думите още отекваха в ушите й. Сигурно бяха просто суеверни бабешки брътвежи, но все пак не й даваха мира. Докато товареха вещите си в малката платноходка на пристанището във Фелбака, една старица ги бе попитала накъде са се отправили.
– Грошер – отговори Емели щастливо. – Мъжът ми Карл е новият пазач на фара там.
Но старицата не изглеждаше впечатлена. Вместо това изсумтя и с малко чудноват смях каза:
– Грошер? Разбирам. Тук никой не нарича онзи остров така.
– Тъй ли?
Емели имаше чувството, че не бива да разпитва, но любопитството й надделя.
– И как го наричате тогава?
Първоначално старицата не отговори. После сниши глас и каза:
– Тукашните му викат Призрачния остров.
– Призрачния остров? – нервният смях на Емели се разнесе над утринните вълни. – Ама че странно. И защо го наричате така?
Очите на старицата проблеснаха, когато отговори.
– Защото се говори, че който умре там, никога не напуска острова.
После се обърна и се отдалечи, а Емели остана насред чантите и куфарите, с буца в стомаха, заместила щастието и очакването, които бе изпитвала само преди миг.
Сега се чувстваше така, сякаш смъртта ще изскочи насреща й всеки момент. Морето беше толкова голямо, неопитомено и като че ги притегляше навътре. Тя не можеше да плува и бе убедена, че ще се удави, ако някоя от вълните преобърне лодката. Карл твърдеше, че това е просто леко вълнение, но на нея й се струваше, че водата се издига твърде високо. Емели се хвана още по-здраво за релинга, забила поглед в пода, или палубата, както според Карл бе правилно да се казва.
– Ей там отпред се вижда Грошер.
Гласът на Карл я подкани да погледне, така че тя пое дълбоко въздух и вдигна очи, взирайки се натам, накъдето сочеше мъжът й. Първото, което й направи впечатление, бе колко красив е островът. Беше малък, но къщата сякаш сияеше на слънцето, а скалите блестяха. Емели видя, че до едната стена на къщата растат ружи, и се зачуди как успяват да виреят в толкова сурова обстановка. Западният край на острова се спускаше стръмно надолу, сякаш скалата беше отрязана. В останалите посоки обаче наклонът беше мек и плавен.
Изведнъж вълните спряха да й се струват толкова големи. Все още копнееше да стъпи на твърда земя, но Грошер вече я бе омагьосал. Емели изтика приказките на старата жена за Призрачния остров далеч от мислите си. Такава красота не можеше да крие нищо зло.
Нощес ги бе чула. Същият шепот, същите гласове като едно време. Часовникът показваше три, когато се събуди. В първия момент не осъзна какво я е изтръгнало от съня. Но после ги чу. Говореха си на долния етаж. Изскърца стол. За какво ли си приказваха мъртвите? За неща, които са се случили, преди да умрат, или за ставащото сега, толкова години по-късно?
Ани знаеше за тях, откакто се помнеше. Майка й й бе разказвала как още като бебе внезапно започвала да се смее и да маха с ръце, като че вижда нещо, което никой друг не забелязва. Колкото повече растеше, толкова по-ясно започваше да осъзнава присъствието им на острова. Понякога чуваше глас, друг път нещо се мяркаше пред очите й или просто имаше чувството, че в стаята има още някого. Но мъртвите не искаха да я наранят. Знаеше го още тогава, знаеше го и сега. Лежа дълго и ги слуша, докато накрая гласовете я приспаха.
На сутринта си спомняше звуците само като далечен сън. Приготви ядене за себе си и Сам, но той не искаше да яде любимата си зърнена закуска.
– Хайде, миличък. Поне една лъжица. Само малко?
Тя опитваше да го придума, но не успя да го накара да изяде и една хапка. Накрая въздъхна и остави лъжицата.
– Трябва да ядеш, нали знаеш – каза Ани и го погали по бузата.
Сам още не бе продумал след случилото се, но Ани изтласка тревогите някъде назад в мислите си. Трябваше да му даде време и да не го притиска, а просто да бъде до него, докато съзнанието му замени спомените с други. Нямаше по-добро място за това от Грошер, далеч от всички, но близо до скалите, слънцето и соленото море.
– Знаеш ли, да зарежем тая работа с яденето и да отидем да се изкъпем в морето.
След като не получи отговор, тя го вдигна, без да се церемони, и го изнесе на слънце. После нежно и внимателно го съблече и го отнесе до водата, все едно Сам беше на една годинка, а не голямо момче на пет. Водата не беше особено топла, но той не възрази, ами остави майка си да се потопи с него във водата, притиснала главата му към гърдите си в жест на закрила. Това бе най-доброто лекарство. Щяха да останат тук, докато бурята утихне и всичко стане както преди.