— Сабах-хаир-олсун!
— Аллах-разъ-олсун! — отговарят старците и сторват място за нашия пътник.
От дума на дума, разприказват се, разпитват го откъде е, защо е дошъл. Дядо Петко им разправя, че е дошъл при сина си, който е барабар с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чедо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото…
Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, но сетне се смекчи, като у каза старецът, че е баща на Белокровский.
Той спи още, дядо, ще почакаш един час — каза му гавазинът, българин, и го въведе в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.
— Ами защо спи още, нали съмна отдавна? Да не е нещо болен? — пита със стегнато сърце старецът.
— Не е болен, дядо, здрав е. Те така спят, големците — отговаря гавазинът.
— Ами че той големец ли е? — пита дядо Петко и сърцето му трепери от радост, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, но той не сеща.
— Големец е, дядо, големец е. Блазе ти, че имаш такъв син.
— Големец, а? Хе, хе, хе! — сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. — Ами той не ви ли е говорил нещо за мене… а?…
— Не ни е говорил, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.
— Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!… Ами с пашата приказва ли? — пита старецът, като се наслаждава предварително от отговора.
— Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.
— С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва — пуща предпазливо блаженият старец.
— Разбира се, че и със султана.
— И със султ… — сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкова щастие и руква неудържим поток от радостни, блажени сълзи.
Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато слугата му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си план как да устрои срещата, за да излезе по-ефектен сюрприз… И реши да почука на вратата и да въведе бащата без предварителен доклад. И наистина почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята…
— Баща ви, ваше високоблагородие! — извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая… и колебанието му трая само една секунда… Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо презрение баща си, изрева:
— Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива…
— Христо!… Чедо!… — изтръгна от гърдите си дядо Петко.
— Изведи го! — кресна докторът с разтреперан глас и като грабна от масата една шепа пари, подаде ги грубо на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: — На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?
— Слушам, ваше високоблагородие!…
И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.
Пази боже сляпо да прогледа!