Дийн Кунц
Пазители
Книгата се посвещава на Ленърт Сейн, който не само е най-добрият в своята област, но е също и чудесен приятел. И на Елизабет Сейн, която е чаровна също като мъжа си.
Първа част
Първа глава
1
На своя тридесет и шести рожден ден, осемнадесети май, Травис Корнъл стана в пет часа сутринта. Обу яки туристически обувки, дънки и облече синя карирана памучна риза с дълги ръкави. След това подкара пикапа си на юг от своя дом все по пътя към отдалечения каньон Сантяго на източната граница на окръг Ориндж, южно от Лос Анджелиз. Взе си само един пакет бисквити Орио, голяма манерка, пълна с портокалов Кул-Ейд и напълно зареден „Смит и Уесън“ Чийфс Спешъл, калибър 38.
За два и половина часа път той не включи нито веднъж радиото. Не започна да тананика, нито засвири с уста, нито запя, както често правят мъжете, когато са сами. Отдясно на част от пътя се простираше Тихия океан. Към хоризонта утринният океан беше всепоглъщащ и тъмен, вкаменен и студен, но по-близо до брега отразяваше ярко ранното слънце като лъщящи монети и цвят от рози. Травис не погледна нито веднъж с радост към позлатеното море.
Той беше сух, хилав мъж с хлътнали очи, тъмно кафяви като косата му. Лицето му беше тясно, с нос на римски патриций, високи скули и леко заострена брадичка. Това аскетично лице би подхождало на монах от някой свят орден, който още вярва в самобичуването на душата чрез страдание. Бог му е свидетел, той беше страдал доста. Но това лице можеше да бъде също и приятно, топло и открито.
Неговата усмивка покоряваше жените, макар и преди време. Той не се беше усмихвал отдавна.
Бисквитите, манерката и револверът бяха в зелена найлонова раничка с черни найлонови презрамки, поставена на седалката до него. От време на време той я поглеждаше и му се струваше, че зареденият Чийфс Спешъл прозира през плета.
От пътя Сантяго Кениън, окръг Ориндж, той зави отначало по много по-тесен път, а след това — по един износващ гумите черен път. Няколко минути след осем и трийсет паркира червения пикап в една отбивка под огромните бодливи клони на голям конусовиден смърч.
Той метна презрамките на раничката и пое към полите на планината Санта Ана. Познаваше всеки склон, долина, тясно дефиле и хребет още от детството си. Баща му беше имал каменна колиба в горната част на каньона Свети Джим, може би най-отдалечения от всички обитавани каньони, и Травис бродеше със седмици из дивите земи, отдалечени на много мили.
Той обичаше тези каньони, недокоснати от цивилизацията. Когато беше момче, черни мечки бродеха из горите — тях вече ги нямаше. Все още можеха да се срещнат диви мулета, макар и не толкова много, колкото беше виждал преди двадесет години. Но поне красивите земни извивки и издатини, изобилието на разнообразни храсти и дърветата все още бяха, каквито са били преди: голяма част от пътя му вървеше под навес от калифорнийски дъб и чинар. Понякога отминаваше една или няколко скупчени колиби. Някой от обитателите на каньона бяха хора, вярващи в близкия край на цивилизацията и искащи да оцелеят сред дивата природа, но не достатъчно решителни, за да заживеят в някое още по-страшно и непристъпно място. Повечето обаче бяха обикновени хора, преситени от шумотевицата на модерния живот и оцеляваха въпреки липсата на вода и електричество.
Независимо, че каньоните изглеждаха отдалечени, те скоро щяха да бъдат превзети от предградия. В радиус от сто мили, в селищата между окръзите Ориндж и Лос Анджелиз, живееха почти десет милиона души и се увеличаваха непрекъснато.
Но точно сега върху неовладяната земя се изливаше кристална, освобождаваща духа светлина, осезаема като дъжд, и всичко беше чисто и диво.
На един гол хребет, където ниската трева, израснала през краткия дъждовен сезон, вече беше суха и кафява. Травис седна върху широка каменна плоча и си свали раницата.
Върху друг плосък камък на петдесет стъпки от него се препичаше на слънце една петфутова1 гърмяща змия. Тя повдигна своята зла клиновидна глава и го заразглежда.
Като момче той беше убивал много гърмящи по тези хълмове. Измъкна оръжието от раницата и стана от хамака. След това направи две стъпки към змията.
Гърмящата змия се повдигна по-високо и се взря напрегнато.
Травис направи още една крачка, после още една, зае поза за стрелба, с двете ръце на оръжието.
Гърмящата змия започна да се усуква. Скоро щеше да разбере, че не може да нападне от такова разстояние и щеше да направи опит за отстъпление.
Въпреки че Травис беше сигурен в точността и лекотата на своя изстрел, с учудване разбра, че не може да дръпне спусъка. Той беше дошъл по тези хълмове не само за опит да си припомни времето, когато се радваше на живота, но и да убива змии, ако ги види. Напоследък, ту разгневен от самотата и очевидната безцелност на живота си, беше опнал нервите си като тетива на лък. Той имаше нужда да освободи това напрежение чрез насилие, и убиването на няколко змии — ненужни никому — изглеждаше идеалното лекарство за неговото заболяване. И все пак, като гледаше тази змия, той разбра, че нейното съществуване не е тъй безсмислено като неговото: тя запълваше някаква екологическа нишка и вероятно се радваше на живота тъй, както той отдавна не се бе радвал. Той се разтрепери, оръжието започна да се отклонява от мишената и волята му не стигна, за да стреля.