Травис запали двигателя, включи на първа, излезе на пътя Сантяго Кениън и се насочи на север. Хвърляйки бърз поглед на спътника си, каза:
— Ти наистина ли си нещо повече от куче… или просто аз откачам? И ако наистина си нещо повече… какво, по дяволите, си тогава?
В извънградския източен край на Чапмън Авеню той зави на запад към закусвалнята Макдоналдс, за която беше споменал. После каза на кучето:
— Сега вече нито мога да те пусна, нито да те заведа в приют.
Минута по-късно каза на себе си:
— Ако не те задържа, непрекъснато ще се чудя какво си и ще умра от любопитство.
Изминаха около две мили и свърнаха в паркинга на Макдоналдс.
— Така че вече ставаш мое куче — каза Травис.
Ретривърът не каза нищо.
Втора глава
1
Нора Девън се страхуваше от телевизионния техник. Въпреки че изглеждаше на около трийсет (нейната възраст), той беше упорит и настъпателен като всезнаещ тийнейджър. Когато му отвори вратата, смело я изгледа отгоре до долу, представяйки се: „Арт Стрек, Уодлоу Ти-Ви“ — и отново я погледна в очите с намигване. Беше висок, слаб, явно държеше на външния си вид и носеше бели униформени широки панталони и риза. Беше гладко избръснат. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана и добре сресана. Изглеждаше като син на прилично семейство, а не изнасилвач или психо, но Нора веднага изпита страх, може би защото неговата самоувереност и дързост не подхождаха на външния му вид.
— Нали вие имате нужда от обслужване? — попита той, докато пристъпваше на прага.
Въпреки че въпросът му звучеше невинно, ударението, което постави на думата „обслужване“, се стори на Нора противно и със сексуален намек. Тя не мислеше, че реагира пресилено, но в края на краищата беше повикала човек от Уодлоу Ти-Ви и не можеше да отпрати Стрек без обяснение. А обяснението щеше да стигне до спор, и тъй като тя не беше конфликтна личност, го пусна да влезе.
Докато го водеше по дългия хладен коридор към арковидния вход на хола, тя имаше неприятното чувство, че неговата издокараност и широката му усмивка са само подробности от внимателно поставена маска. В него имаше зорка животинска предпазливост, прикрито напрежение, и с всяка стъпка към вътрешността на къщата тя ставаше все по-тревожна.
Като я следваше съвсем отблизо и почти дишаше във врата й, Арт Стрек каза:
— Хубава къща имате, госпожо Девън. Много хубава. Наистина ми харесва.
— Благодаря — изрече тя вдървено, без да спомене за истинското си семейно положение.
— Един мъж може да се чувствува добре тук. Да-а, много добре.
Къщата беше построена в онзи стил, който понякога наричат Стария испански от Санта Барбара: два етажа, кремави гипсови орнаменти и покрив от червени керемиди, веранди, балкони и всичко това със заоблени ъгли вместо стандартните квадратни. Избуяла червена бугенвилия покриваше северното лице на къщата с ярки увиснали цветове. Жилището беше много красиво.
А Нора го мразеше.
Тя живееше тук от двегодишна, значи всичко двадесет и осем, и през всичките тези години, без една, върху й тегнеше желязната воля на леля Вайълет. Детството, а всъщност и животът й, не бяха никак леки. Вайълет Девън беше починала преди година. Но в действителност сянката й още гнетеше Нора, защото споменът за омразната старица още я стискаше мъчително за гърлото.
Като остави чантата с инструменти до апарата „Магнавокс“ във всекидневната, Стрек се изправи и се огледа. Беше явно изненадан от обстановката.
Тапетът на цветя беше погребално тъмен. Убитите цветове на персийския килим сякаш бяха правени по поръчка. Няколкото бледожълти петна не придаваха никакъв колорит на останалите цветове — сиво, кестеняво, тъмно синьо. Тежките английски мебели от средата на деветнадесети век, украсени с дълбока резба, стояха върху извити крака с формата на хищни животински лапи: масивни кресла, масички, шкафове, подходящи за доктор Калигари, бюфети, тежки по половин тон всеки. Малките масички бяха покрити с тежък брокат. Някои от лампите бяха върху оловни поставки с бледосиви абажури, други имаха кафяви керамични основи, но никоя от тях не светеше силно. Завесите изглеждаха оловно тежки; пожълтелите им от времето скрипци висяха между страничните стени и малкото слънчева светлина, която успяваше да се прокрадне между тях, имаше цвят на горчица. Обзавеждането никак не отиваше на испанската архитектура; Вайълет преднамерено беше наложила досадния си лош вкус в изящната къща.
— Вие ли сте се обзавели така? — попита Арт Стрек.