— Не. Леля ми — каза Нора. Тя стоеше до мраморната камина, толкова далеч от него, колкото позволяваха стените на стаята.
— Това беше нейното жилище. Аз го… наследих.
— Ако бях на ваше място — каза той — щях да изхвърля всичко оттук. Тази стая може да стане светла и весела. Простете, че ви го казвам, но това не е вашият стил. Тук е добре за някоя леля — стара мома… Тя беше стара мома, нали така? Е, така си помислих. Става за някоя сбръчкана леля — стара мома, но определено не става за красива дама като вас.
Нора искаше да го укори за нахалството, искаше да му каже да си затваря устата и да си гледа телевизора, но не знаеше как да се защитава. Леля Вайълет предпочиташе тя да е мила и покорна.
Стрек й се усмихваше. Дясното ъгълче на устата му се изви страшно неприятно в почти подигравателна гримаса.
Тя се насили и каза:
— И така ми харесва.
— Ама наистина?
— Да.
Той повдигна рамене.
— Какво му е на приемника?
— Картината непрекъснато подскача. Има и снежинки.
Тъй дръпна телевизора към себе си, включи го и се вгледа в трептящия и свит образ. Включи в контакта малка преносима лампа и я окачи на гърба на приемника.
Дядовият стенен часовник в коридора отбеляза четвърт час с единичен звън, който проехтя глухо в къщата.
— Гледате ли много телевизия? — попита той, докато отвиваше задния капак.
— Не много — отговори Нора.
— Аз пък харесвам вечерните сапунени филми. Далас, Династията — от тоя род.
— Изобщо не ги гледам.
— О-хо? Хайде де, сериозно, хващам се на бас, че ги гледате. — Той се усмихна никакво. — Всички ги гледат, даже и да не си признават. Нищо не е тъй интересно като историите за удари в гърба, заговори, кражби, лъжи и… прелюбодейство. Знаете ли какво мисля? Хората седят, гледат ги, цъкат с езици и казват: „Ау, колко ужасно“, а всъщност им олеква. Такава е човешката природа.
— Аз… Аз трябва да свърша нещо в кухнята — каза тя нервно — Повикайте ме, когато го оправите.
После излезе от стаята, мина по коридора и влезе в кухнята през люлеещата се врата.
Трепереше. Ненавиждаше се заради проявената слабост, готовността да се предаде на страха, но не можеше да се промени.
Тя беше една мишка.
Леля Вайълет често казваше: „Момиче, хората на тази земя са два вида — котки и мишки. Котките ходят, където пожелаят, правят каквото им скимне, вземат, каквото искат. По природа котките са агресивни и егоистични. Обратно, мишките не са нито на йота агресивни. По природа те са раними, деликатни и плахи и се чувствуват най-добре с наведени глави, когато приемат съдбата си такава, каквато е тя. Ти си такава мишка, скъпа. Не че е лошо да си мишка. Можеш да си много щастлива. Животът на мишката не е вълнуващ като живота на котката, но ако си кротуваш в дупката и стоиш сама, ще надживееш котката и превратностите на съдбата ще те отминат.“
Точно сега една котка се спотайваше във всекидневната, ремонтирайки телевизора, а Нора стоеше в кухнята, обхваната от миши страх. Всъщност тя не беше почвала да готви нещо, както каза на Стрек. За кратко остана права край мивката, стискайки двете си студени ръце — ръцете й сякаш винаги бяха студени — и се чудеше какво да прави, докато той свърши работата си и си тръгне. Реши да опече кекс. Жълт кекс с шоколадова плънка. Това занимание щеше да отклони мислите й от спомена за многозначителното подмилкване на Стрек.
Тя приготви всички купи, прибори, електрически миксер, плюс готовото тесто и другите съставки и след това се залови за работа. Скоро опънатите й нерви бяха успокоени от познатата домашна дейност.
Точно като наля сместа в двете тавички, Стрек се появи в кухнята и каза:
— Май обичате да готвите?
От изненада тя почти изтърва празната метална купа и омазнената бъркалка. Все пак смогна да ги удържи — и с леко треперене, издаващо напрежението й — ги постави в мивката.
— Да. Обичам да готвя.
— Не е ли чудесно? Харесвам жени, които обичат женската работа. Шиете ли, плетете ли, бродирате ли или нещо подобно?
— Правя брюкселска дантела.
— Още по-добре.
— Телевизорът готов ли е?
— Почти.
Кексът беше готов за слагане в печката, но Нора се въздържа да поеме тавичките, докато Стрек я наблюдаваше, защото се страхуваше, че ръцете й ще треперят твърде много. Тогава той щеше да усети нейната уплаха и вероятно щеше да стане още по-дързък. Затова остави пълните тавички и отвори кутията с глазура.
Стрек влезе по-навътре в кухнята, като се движеше небрежно, леко отпуснат и се оглеждаше с дружелюбна усмивка, но отиваше право към нея.
— Дали ще може да изпия чаша вода?
Нора почти въздъхна от облекчение, като й се искаше да вярва, че само глътката студена вода го е довела тук.