Той прекоси кухнята и отвори люлеещата се врата, след това спря и каза:
— Леля ви наистина е обичала тъмните места, нали така? И кухнята може да стане страхотна, ако я освежите.
Преди да смогне да му отговори, той излезе и вратата се залюля след него. Въпреки, че никой не беше поискал мнението му за разцветката на кухнята, Стрек явно си беше прибрал рогата и Нора беше доволна от себе си. Беше го опазила само със скалъпената лъжа за несъществуващия си съпруг, произнесена с учудващо равнодушие. Вярно е, че една котка не би постъпила точно тъй с нападател, но това не беше и кроткото, уплашено поведение на мишка.
Тя се огледа във високата кухня и реши, че наистина е много тъмна. Стените бяха кално-сини. Грапавите глобуси на лампите бяха твърде непрозрачни и излъчваха студено и сиво сияние. Помисли си как ще се отрази едно пребоядисване и смяна на лампите.
Дори и мисълта за промени в къщата на Вайълет Девън беше главозамайващо смела и въодушевяваща. След смъртта на Вайълет Нора беше преустроила само собствената си спалня, но нищо друго. Като мислеше сега дали може да продължи промените, тя се почувствува като безумно смел бунтар. Може би. Можеше и да успее. Ако успееше да отстрани Стрек, вероятно щеше да събере куража да се опълчи срещу мъртвата си леля.
Тази нейна самоувереност и приповдигнатото й настроение продължиха само двадесет минути — достатъчно, за да остави тавичките в печката, да забърка глазурата и да измие няколко купи и прибори. Тогава се върна Стрек и съобщи, че телевизорът е готов и после й даде сметката.
Въпреки че изглеждаше кротък когато напусна кухнята, при второто си появяване беше станал отново нахален като преди. Огледа я от главата да петите сякаш я събличаше с поглед и когато срещна очите й, в неговите се четеше предизвикателство.
Стори й се, че сметката е твърде голяма, но не направи въпрос, защото искаше той да се омете по-скоро. Докато тя седеше и пишеше чека на кухненската маса, той използува вече познатия номер — стоеше съвсем близо до гърба й, като че ли се опитваше да я сплаши с телесното си мускулно превъзходство. Когато тя се изправи и му подаде чека, той го пое по такъв начин, че докосна ръката й многозначително.
Докато вървяха по дългия коридор, Нора беше почти сигурна, че той внезапно ще остави инструментите на пода и ще я нападне изотзад. Но когато достигнаха външната врата и той излезе на верандата, сърцето й започна да бие с по-нормална скорост. Той се застоя точно пред вратата.
— Какво работи мъжът ви?
Въпросът я смути. Той трябваше да го зададе преди, когато в кухнята тя спомена за съпруг — но сега любопитството му изглеждаше неуместно.
Трябваше да му каже, че не му влиза в работата, но все още я беше страх. Усещаше, че може само да се ядоса, че много лесно може да дръпне спусъка на спотаената му жестокост. Затова му отговори с друга лъжа, като се надяваше да го откаже от задевките му:
— Той е… полицай.
Стрек повдигна вежди.
— Наистина ли? Тук, в Санта Барбара?
— Да, тук.
— Солидна къща за един полицай.
— Моля? — каза тя.
— Не знаех, че на полицаите им плащат толкова добре.
— О, но нали ви казах — наследих къщата от леля си.
— А, да, спомням си. Казахте ми. Така е.
Като се опитваше да подкрепи лъжата, тя каза:
— Живеехме в апартамент и като умря леля ми, се преместихме тук. Прав сте — иначе нямаше да можем да си я позволим.
— Добре — каза той. — Радвам се за вас. Наистина. Дама, красива като вас заслужава и красива къща.
След това докосна въображаемата си шапка, намигна и пое по алеята към улицата, където до бордюра беше паркиран белият му микробус.
Тя затвори вратата и го проследи през едно прозрачно ъгълче на тъмното замрежено овално прозорче на вратата. Той погледна назад, видя я и помаха. Тя се отдръпна от прозорчето към мрачния коридор и го загледа от място, където не можеше да бъде видяна.
Очевидно не й беше повярвал. Знаеше, че съпругът е само лъжа. Не трябваше, за Бога, да му казва, че мъжът й е ченге, — това беше твърде прозрачен опит да го задържи на разстояние. Трябваше да каже, че е омъжена за някой водопроводчик, или лекар — каквото и да е, но не ченге. Но, така или иначе, Арт Стрек си тръгваше. Въпреки че знаеше за лъжата й, си тръгваше.
Не се почувствува сигурна, докато микробусът не изчезна от погледа й.
Всъщност и след това я беше страх.
2
След като уби доктор Дейвис Уедърби, Винс Наско беше откарал сивата си камионетка Форд в един сервиз на магистралата Пасифик Коуст. Той постави нужните монети в кабинковия телефон и набра един номер в Лос Анджелиз, който беше скътал в паметта си много отдавна. Отговори мъжки глас, като повтори номера, който Винс беше набрал. Това беше единият от трите гласа, които обикновено му отговаряха — спокоен, с нисък тембър. Често се обаждаше и друг, висок и остър, мъжки глас, които стържеше в ушите на Винс.