Понякога се обаждаше жена; гласът и беше секси, доста гърлен и все пак момичешки. Винс никога не я беше виждал, но често се опитваше да си я представи.
Когато спокойният мъжки глас изрецитира номера, Винс каза:
— Готово е. Радвам се, че се обръщате към мене и съм винаги на разположение, ако имате други задачи.
Той беше убеден, че човекът от другия край на жицата също ще разпознае гласа му.
— Радвам се да чуя, че всичко е минало добре. Отношението ни към вашата работа е силно положително. А сега запомнете това — каза гласът и бавно прочете седемцифрен телефонен номер.
Изненадан, Винс го повтори.
Гласът каза:
— Това е един от обществените телефони във Фашъл Айлънд. Намира се на откритата алея близо до универсалния магазин „Робинсън“. Можете ли да бъдете там след петнадесет минути?
— Да — каза Винс. — След десет.
— Ще позвъня след петнадесет за подробностите.
Винс остави слушалката и се запъти към колата, като си подсвиркваше. Това, че го изпращаха до друг обществен телефон, за да получи „подробностите“, означаваше само едно: вече имаха нова поръчка за него — две за един ден!
3
По-късно, след като кексът беше вече готов, Нора се оттегли в спалнята си в югозападния ъгъл на втория етаж.
Когато Вайълет Девън беше още жива, това беше тайното убежище на Нора — въпреки че нямаше резе на вратата. Тогава стаята беше натъпкана с тежки мебели, както впрочем и всички други, и приличаше повече на склад, отколкото на къща за живеене. Всеки предмет допълваше мрачната атмосфера. И все пак, когато свършеше досадната къщна работа или пък леля й я освободеше след някоя от безкрайните си лекции, Нора бягаше право в своята спалня и потъваше в мечтания свят на книгите.
Вайълет винаги проверяваше с какво се занимава племенницата й без предупреждение, промъквайки се безшумно по коридора, и отваряше внезапно винаги отключената врата, като се надяваше да улови Нора в момент на забранено занимание. Тези инспекции без предизвестие бяха най-чести, докато Нора беше дете и девойка, но, макар и по-редки, продължиха до последните дни на Вайълет Девън, когато Нора вече беше зряла жена на двадесет и девет. Вайълет обичаше да носи тъмни рокли и косата й винаги беше стегната в малък кок, а по бледото й лице с остри черти нямаше и следа от грим. Трудно можеше да се каже, че прилича на жена — по-скоро имаше вид на каещ се монах в груба плащеница, който наднича в тъмните килии на студен средновековен манастир, за да шпионира братята си.
Ако хванеше Нора да дреме или да мечтае, я смъмряше жестоко и я наказваше с тежка работа. Нейната леля не понасяше безделието.
Книгите бяха позволени — ако самата Вайълет ги беше одобрила — първо, защото даваха знания. Освен това, както обичаше да казва Вайълет: „Домакини, обикновени жени като мене и тебе никога няма да водят бляскав живот, нито ще посещават далечни страни. Затова книгите са особено ценни за нас. Ние можем да изпитаме всичко, като се вживяваме в книгите. Това не е лошо. Да живееш чрез книгите е даже по-добре, отколкото да имаш приятели и да познаваш… мъже.“
С помощта на един податлив домашен лекар Вайълет не допусна Нора да тръгне на училище под предлог, че здравето й е разклатено. Образоваше се у дома и книгите бяха единственото й училище.
Освен че на трийсет години беше прочела хиляди книги, Нора беше и самоука художничка — рисуваше с маслени, акрилни, водни бои и молив. Леля Вайълет одобряваше заниманията със скици и рисунки. Изобразителното изкуство беше самотно занимание, което отвличаше мислите на Нора от света зад стените на къщата и я предпазваше от срещи с хората. А те неминуемо щяха да я изоставят, наранят или разочароват.
В единия ъгъл на Норината стая имаше дъска за рисуване, статив и шкафче за рисувателните принадлежности. Беше направила място за мъничкото си ателие като посбута мебелите, без да маха нищо, и ефектът беше клаустрофобичен.
Много пъти през дългите години, най-често нощем, но и посред бял ден, Нора беше завладявана от чувството, че подът на спалнята ще се продъни под тежестта на всичките мебели и тя ще се стовари в стаята отдолу, притисната до стената от собственото си масивно четиристенно легло. Когато този страх станеше непоносим, тя се спасяваше в градинката на задния двор, където сядаше на открито с ръце около себе си и трепереше. Беше вече на двадесет и пет, когато проумя, че причината за тези тревожни състояния не беше само излишъкът от мебели, а деспотичното присъствие на леля й.