До обед температурата на Айнщайн не беше спаднала. От очите и носа му продължаваше да се стича бистра, макар и жълтеникава течност. Като че ли не дишаше с предишното усилие, но в своето отчаяние Нора се чудеше дали дробовете на кучето не работят по-тихо, защото то вече не прави предишните усилия и всъщност е започнало да се предава.
Тя не можа да сложи в уста нищо от обяда. Изпра и изглади своите и на Травис дрехи, докато седяха облечени в два от халатите на Джим Кийн, твърде големи и за двамата.
Този следобед в кабинета отново бе много оживено. Нора и Травис непрекъснато бяха в движение, но тя се радваше, че има много работа.
Беше пет без двайсет, час, който Нора нямаше да забрави през целия си живот. Точно помогнаха на Джим да се справи с един своенравен ирландски сетер, когато чуха как Айнщайн на два пъти издаде тих вой от своето легло в ъгъла. Нора и Травис веднага се обърнаха, и двамата въздъхнаха, и двамата очакваха най-лошото, защото това беше първият звук на Айнщайн, освен слабите хленчове откакто пристигнаха при лекаря. Но ретривърът беше повдигнал глава — за първи път след заболяването имаше сили да направи това — мигаше към тях и се оглеждаше наоколо с любопитство, като че ли искаше да попита: „Къде, за Бога, се намирам?“
Джим коленичи до кучето, и докато Травис и Нора стояха зад него приведени в очакване, внимателно прегледа Айнщайн.
— Погледнете очите му. Имат лек млечнобял оттенък, но изобщо не са каквито бяха преди и вече не текат толкова силно.
Той почисти с мокра кърпа изсъхналата течност под очите на Айнщайн и обърса носа му; ноздрите вече не шумяха от нови секреции. После измери с ректален термометър температурата на кучето и след като го погледна, каза:
— Пада. Цели два градуса.
— Благодаря на Господа — рече Травис.
А Нора разбра, че очите й отново се пълнят със сълзи.
Джим продължи:
— Още не е прескочил трапа съвсем. Сърдечният му ритъм е по-редовен, не толкова учестен, но още не е добър. Нора, вземете една от онези чинии ей там и я напълнете с малко вода.
Нора се върна от мивката след секунда и остави чинийката на пода, до краката на ветеринаря.
Джим я побутна към Айнщайн.
— Какво ще кажеш, приятел?
Айнщайн отново повдигна глава над дюшечето и се загледа във водата. Изплезеният му език изглеждаше сух и беше обложен с лепкаво вещество. Зави тихо и облиза бърните си.
— Може би — обади се Травис, — ако му помогнем…
— Не — каза Джим Кийн. — Нека сам реши. Той знае най-добре кога да пие. Не трябва да му даваме вода насила — от нея може само да повърне пак. Той ще разбере по инстинкт кога е най-добре да го направи.
С леки стонове и хриптене Айнщайн се помръдна върху дунапренения дюшек, завъртя се малко и почти легна по корем. После доближи нос до чинията, подуши водата, докосна я внимателно с език, хареса вкуса й, отпи глътка, две, и излочи една трета от чинията преди отново да се отпусне на леглото с въздишка.
Галейки ретривъра, Джим Кийн каза:
— Ще бъда много изненадан, ако той не се възстанови след време, и то напълно.
След време.
Тези думи тревожеха Травис.
Колко време щеше да е нужно на Айнщайн за окончателно възстановяване? Когато Чуждият пристигнеше най-накрая, щяха да се справят много по-добре, ако Айнщайн бе здрав и всичките му сетива работеха както трябва. Въпреки инфрачервените алармени системи, Айнщайн беше тяхната първа и най-сигурна система за ранно предупреждение.
След като и последният пациент си тръгна в пет и трийсет, Джим Кийн се измъкна и изчезна тайнствено за половин час, а когато се върна, носеше бутилка шампанско.
— Аз не съм кой знае какъв пияч, но някои случаи заслужават една-две глътки.
Нора се бе заклела да не пие никакъв алкохол, докато е бременна, но тези обстоятелства можеха да нарушат и най-тържествените клетви.
Взеха чаши и пиха в кабинета за здравето на Айнщайн, който ги гледа няколко минути, но, изтощен, скоро заспа.
— Това вече е естествен сън — отбеляза Джим. — Не е предизвикан от успокоителни.
Травис попита:
— Колко време ще му е нужно за да се възстанови?
— Чумата ще премине след няколко дни — може би седмица. Но все пак искам да го задържа тук поне още два дни. Ако желаете, вие вече можете да се върнете в къщи, но ще се радвам и ако останете. Помогнахте ми доста.
— Ще останем — отсече Нора.
— Но след като преодолее чумата — каза Травис, — ще бъде много слаб, нали?
— Отначало доста слаб — потвърди Джим. — Но постепенно ще си върне почти, а може би всичката, предишна сила. Вече съм убеден, че изобщо не е навлизал във втория стадий на болестта, въпреки конвулсиите. И вероятно до първи следващата година вече ще си е старият ви любимец и няма да останат никакви трайни недъзи, никакви парализи, нищо подобно.