Първи януари, догодина.
Травис се надяваше, че до този ден не остава много време.
Травис и Нора отново разделиха нощта на две смени. Травис пое първата, а тя го смени в кабинета в три часа сутринта.
Кармъл беше забулен в мъгла. Бавно пълзяща и непрогледна, тя замъгли всички прозорци.
Айнщайн спеше, когато Нора пристигна и попита:
— Той буди ли се много пъти?
— Да — отвърна Травис. — От време на време.
— А ти… говори ли му?
— Да.
— Е?
По изнуреното лице на Травис имаше много бръчки, а изражението му бе сериозно.
— Задавах му въпроси, на които може да се отговори с „да“ или „не“.
— И?
— Не отговаря. Само премигва към мене, прозява се или отново заспива.
— Все още е много уморен — каза тя, като отчаяно се надяваше, че това е обяснението за нежеланието на ретривъра да общува. — Няма сили дори за въпроси и отговори.
Блед и очевидно потиснат, Травис каза:
— Може би. Не знам… но си мисля… че изглежда… объркан.
— Още не е преодолял болестта — гласът на Нора беше неуверен. — Той се бори с проклетата чума, но тя още го владее, още е в лапите й.
— Объркан — повтори Травис.
— Ще му мине.
— Да — промълви Травис. — Да, ще му мине.
Но нещо в гласа му издаваше неговата убеденост, че Айнщайн вече няма да бъде същият.
Нора предполагаше какво си мисли Травис: че това отново е същото проклятие на Корнъл, на което той се преструваше, че не вярва, но страхът от него живееше някъде дълбоко в душата му. То осъди на страдания и ранна смърт всички, които той обичаше. То откъсна от него всички, които му бяха близки.
Всичко това бяха глупости, разбира се, и Нора не им повярва нито за миг. Но тя знаеше колко трудно е да се отърсиш от отломките на миналото и да погледнеш с ясни очи само към бъдещето, затова разбираше неговата неспособност за оптимизъм точно сега. Тя знаеше също, че не може да направи нищо за неговото измъкване от този кладенец на собственото страдание — нищо, освен да го целуне, после да го прегърне кратко и да го изпрати в леглото за кратък сън.
Когато Травис си тръгна, Нора седна на пода до Айнщайн и каза:
— Има някои неща, които трябва да ти кажа, рошава муцуно. Виждам, че спиш и не можеш да ме чуеш, но може би дори ако беше буден, не би разбрал какво говоря. Може би никога вече няма да ме разбираш и затова искам да ти кажа всичко сега, докато поне има още надежда умът ти да не е засегнат.
Тя спря, пое дълбоко дъх и огледа тихия кабинет, в който рамките от неръждаема стомана и стъклата на емайлираните шкафчета проблясваха на слабата светлина. Много самотно място в три и половина сутринта.
Айнщайн вдиша и издиша с тих съскащ звук и слабо хриптене. Не помръдна. Дори опашката му не шавна.
— Аз те мислех за мой страж, Айнщайн. Тайно те наричах така едно време, когато ме спаси от Артър Стрек. Моят страж. Ти не само ме измъкна от лапите на този ужасен човек — ти ме спаси от самотата и страшното отчаяние. А Травис ти отърва от мрака вътре в него, събра ни заедно, и по хиляди други начини заприлича на съвършен ангел-пазител. С доброто си и чисто сърце ти никога не пожела и не ни помоли за нищо в замяна на това, което направи за нас. От време на време няколко кучешки бисквитки, понякога малко шоколад. Но ти би го направил, дори ако те хранеха само с обикновена кучешка храна. Само защото ни обичаш, а споделената любов е достатъчна награда. И просто като те гледах такъв, какъвто си, рошава муцуно, ти ме научи на нещо много важно, нещо, което не мога лесно да изразя с думи…
Известно време тя мълча, неспособна да говори, седейки в тъмнината до своя приятел, дете, учител и страж.
— Но, дявол да го вземе — промълви тя накрая, — аз трябва да намеря думи, защото може би това е последният път, когато мога поне да се преструвам, че ме разбираш. Така е… от тебе научих, че и аз съм твой пазител, също и на Травис, а той е мой и твой пазител. Ние споделяме взаимна отговорност да бдим един за друг, ние сме стражи на себе си, всички ние сме пазители, ангели-пазители срещу мрака. От тебе научих, че винаги някой има нужда от нас, даже и да мислим, че сме безполезни, неинтересни и скучни. Но щом заобичаме и позволим на другите да ни обичат… да, хората, които обичат, са най-голямата скъпоценност на този свят, те струват повече от всичките съкровища на земята. Ти ме научи на това, рошава муцуно, и заради тебе аз вече никога няма да бъда същата.