Часове по-късно, в пет и десет събота следобед, Нора, Травис и Джим Кийн се струпаха пред дюшека, на който лежеше Айнщайн.
Кучето току-що беше пило още вода. То също ги погледна с интерес.
Травис се опитваше да разбере дали в тези големи кафяви очи още гори изумителната дълбочина, странната напрегнатост и разбирането, неприсъщо на куче, които беше виждал толкова пъти преди. По дяволите. Не беше убеден — и тази несигурност го плашеше.
Джим прегледа Айнщайн и на глас отбеляза, че очите му вече са по-ясни, почти нормални, и температурата продължава да спада.
— И сърдечните тонове са малко по-добри.
Изтощен от десетминутния преглед, Айнщайн се обърна настрана и издаде дълга, уморена въздишка. Само след миг задряма отново.
Ветеринарят каза:
— Май че не прилича много на куче-гений.
— Още е болен — обясни Нора. — Трябва му само още малко време за възстановяване и той ще успее да ви докаже, че всичко, което казахме, е истина.
— Кога, мислите, ще се изправи на крака? — попита Травис.
Джим помисли преди да отговори:
— Може би утре. Отначало доста ще се олюлява, но ще се изправи може би още утре. Просто ще почакаме и ще видим.
— Когато проходи — каза Травис, — върне си чувството за равновесие и прояви желание да се движи, това трябва да означава, че и умът му също започва да се прояснява. Затова, след като се изправи и тръгне, е подходящият момент да му дадем тест, който ще покаже неговите умствени способности.
— Звучи разумно — отбеляза Джим.
— И ако ги покаже — намеси се Нора, — нали няма да го предадете?
— Да го предам на хората, които са създали Чуждия, за който ми разказахте? Да го предам на лъжците, съчинили тази полицейска измишльотина за издирване? Нора, за какъв човек ме вземате?
Нора отговори:
— За добър човек.
Двайсет и четири часа по-късно Айнщайн залиташе из кабинета на Джим Кийн като дребен четирикрак старец.
Застанала на колене, Нора пълзеше по пода до него, обясняваше му колко умен и храбър герой е той и неусетно го насърчаваше да продължава своите усилия. Всяка негова стъпка я изпълваше с възторг, като че ли учеше своето собствено дете да ходи. Но по-голям възторг предизвикваха неколкократните му погледи към нея: тия погледи сякаш изразяваха огорчение от собствената му недъгавост, но в тях имаше и някакво чувство за хумор, като че ли искаше да й каже: „Ей, Нора, аз да не съм ти тука някакво зрелище? Не съм ли станал направо за смях?“
В събота вечерта той хапна малко твърда храна, а в неделя цял ден гриза някакви лесно смилаеми витаминозни храни, донесени от ветеринаря. Пиеше достатъчно течности, а най-окуражителният признак за подобрение беше настояването му да излезе навън за естествените си нужди. Още не можеше да стои на крака дълго и от време на време се поклащаше и тупваше по хълбоци; но все пак не се блъскаше в стените и не обикаляше в кръг.
Вчера Нора отиде да пазарува и се върна с три игри „Скрабъл“. Травис вече беше наредил двайсет и шестте купчинки с отделните букви в единия край на кабинета, където имаше доста незаето пространство на пода.
— Готови сме — каза Джим Кийн. Той бе седнал на пода до Травис, кръстосал крака по турски.
Пука лежеше до своя господар и гледаше с тъмните си любопитни очи.
Нора поведе Айнщайн през стаята, докато стигнаха до пуловете на играта. Взе главата му в ръце, погледна го право в очите и каза:
— Добре, рошава муцуно. Нека да докажем на доктор Джим, че ти не си просто някакво клето лабораторно животно, използувано за ракови тестове. Нека му покажем какъв си наистина — за да разбере той за какво всъщност те търсят онези гадни хора.
Тя се опитваше да повярва, че в тъмните очите на ретривъра вижда предишното разбиране.
Травис не можа да скрие страха и напрежението си, когато каза:
— Кой ще зададе първия въпрос?
— Аз — отвърна Нора без да се колебае. Обърна се към Айнщайн:
— Как е бикът?
Бяха казали на Джим Кийн за съобщението, намерено от Травис сутринта, когато Айнщайн се беше разболял тежко — БИКЪТ ЗЛЕ — и ветеринарят разбра добре Нориния въпрос.
Айнщайн премигна към нея, погледна буквите, после пак премигна към нея, подуши пуловете, и точно когато стомахът я сви от страх, изведнъж започна да избира букви и да ги побутва с нос.
БИКЪТ ПРОСТО НЕ В НАСТРОЕНИЕ.
Травис изтръпна, като че ли загнездилият се в него ужасен страх беше силен електрически заряд, който изведнъж излетя, освободен от тялото му. Той промълви:
— Слава Богу, благодаря ти, Боже — и се засмя от радост.
— По дяволите, не може да бъде — каза Джим Кийн.