С-с-с-с-нап.
С-с-с-с-нап.
С-с-с-с-нап.
С-с-с-с-нап.
С-с-с-с-нап.
Всички останали вътре и вън от къщата пищяха и панически търсеха укритие. Винс трябваше отново да прескочи стената на съседния двор — там, слава Богу, нямаше никого в къщи — но докато премяташе задника си отгоре, някакви латиноамерикански кретени откриха огън по него от къщата на Веласкес. Едва успя да се скрие невредим.
В деня след Коледа, когато се появи в един ресторант в Сан Франсиско, притежаван от Дон Тетраня, за да се срещне с Франк Диченциано — уважаван член на Фамилията, отговарящ за своите действия единствено пред самия Дон — Винс изпитваше силна тревога. Братството имаше свой кодекс за извършването на убийствата. По дяволите, те имаха ненарушими кодекси за всичко — вероятно и за движенията на червата си — и се отнасяха съвсем сериозно към правилата им, но може би на правилата за убийство гледаха малко по-сериозно, отколкото на останалите. Неговото първо изискване гласеше: не може да се убива мъж в присъствието на неговото семейство, освен ако се крие при тях и няма друг начин да се достигне до него. По тази точка Винс чувстваше, че е в пълна безопасност. Но друго правило гласеше, че никога не трябва да се убиват нечия съпруга, деца или баба за да се добереш до целта. Всеки, извършил подобно нещо, вероятно би намерил своята смърт, и то от ръцете на тези, които са го наели. Винс се надяваше да убеди Франк Диченциано, че Веласкес е особен случай — никоя друга мишена досега не бе успявала да разиграва Винс цял месец — затова станалото на Коледа в Оуклънд е било достойно за съжаление, но неизбежно.
Но просто в случай, че Диченциано — съответно Донът — са твърде разгневени, за да слушат каквито и да е обяснения, Винс приготви нещо повече от подръчното оръжие. Знаеше добре, че ако желаят смъртта му, ще го обкръжат и ще му отнемат пистолета преди да го вкара в употреба, още като прекрачи прага на ресторанта, без да знае какво мислят за изпълнението на поръчката. Затова скри по дрехите си пластичен експлозив, готов да го възпламени, помитайки целия ресторант, ако бяха решили да му вземат мярка за ковчег.
Винс не беше сигурен в собственото си оцеляване след експлозията. Напоследък бе поел жизнените енергии на толкова много хора и мислеше, че е съвсем близо до бленуваното безсмъртие — дори може би го е постигнал — но нямаше начин да разбере силата си без да се подложи на изпитание. Трябваше да избира между това да стои в центъра на експлозия… или да позволи на двама умници да изпразнят стотици куршуми в него, а после, добре циментиран в бетонен блок, да го хвърлят в основите на някой вълнолом… и реши, че първото е по-привлекателно и може би му предоставя много по-голяма възможност за оживяване.
За негова изненада Диченциано — който приличаше на катерица с бузи, издути като кюфтета — беше много доволен от изпълнението на поръчката по случая Веласкес. Дори обяви, че Донът дължи огромна благодарност на Винс. Никой не го претърси при влизането в ресторанта. Настаниха ги в ъглово сепаре и като най-високопоставени гости на заведението им сервираха обяд от специални ястия, липсващи в менюто. Пиха и „Каберне Совиньон“ за триста долара, подарък от Марио Тетраня.
Когато Винс внимателно подхвана темата за мъртвата съпруга и баба, Диченциано каза:
— Чуй, приятелю, ние знаехме, че това ще бъде труден удар, отговорна задача, при която правилата може да се нарушат. Освен това, те не бяха наши хора. Те бяха само една шайка новоизлюпени емигранти от юг. Мястото на такива не е в този бизнес. И ако опитат насила да се промъкнат в него, не трябва да очакват от нас игра по правилата.
Облекчен, Винс посети мъжката тоалетна по средата на обяда и откачи контактите на детонатора. Сега, след като опасността бе отминала, той не искаше да възпламени случайно пластичния експлозив.
В края на срещата Франк подаде на Винс списъка. Девет имена.