— Тези хора — прочее, не всички са от Фамилията — плащат на Дона за правото да упражняват своя занаят на негова територия. Още през ноември, очаквайки, че ще се справиш с Веласкес, аз говорих с деветимата и сега те помнят добре, че Донът желае да ти окажат пълно съдействие.
Винс започна обиколката още същия следобед — търсеше някой, който си спомня за Травис Корнъл.
Отначало не му провървя. Не можа да се срещне с двама от първата четворка в списъка. Те бяха затворили своите заведения и заминали някъде през почивните дни. Според Винс за престъпния свят беше недостойно да прекъсва работа и да се забавлява по Коледа и Нова Година — та това не бяха някакви гимназиални учители.
Но петият, Ансън Ван Дайн, не спираше работа в мазето под своя стриптийз бар „Гореща гръд“ и в пет и половина часа на двайсет и шести декември Винс намери това, което търсеше. Ван Дайн погледна снимката, която Винс бе изрязал от папките със стари броеве на вестника в Санта Барбара.
— Да, помня го. Такъв трудно се забравя. Не е чужденец, който иска да се превърне в чист американец, като половината ми клиенти. Не е и от често срещаните смотаняци, дето ги преследват и затова трябва да сменят имената и да крият физиономиите си. Не се прави на тежкар, не се държи предизвикателно, но човек остава с чувството, че е способен да обърше пода с всеки, който му се изпречи. Много въздържан. Стои нащрек. Не може да се забрави.
— Това, което не можеш да забравиш — обади се единият от двамата брадати вундеркинди до компютрите, — е онова страхотно парче, дето беше с него.
— От нея и на мъртвец може да му стане — допълни другият.
Първият се съгласи:
— Да-а. И на мъртвец. Омлет и кекс.
Винс беше едновременно обиден и объркан от техния принос в разговора, затова не им обърна внимание. Обърна се към Ван Дайн:
— Има ли някаква възможност да си спомните и новите им имена?
— Разбира се. Имаме ги във файловете — отговори Ван Дайн.
Винс не можа да повярва на ушите си.
— Мислех, че хората от вашия бизнес не пазят никаква информация. По-безопасно за вас и от значение за клиента.
Ван Дайн вдигна пренебрежително рамене.
— Майната им на клиентите. Може някой ден федералните или местните да ни спипат. И може би тогава ще имам голяма нужда от стабилни суми за адвокатски хонорари. И в този момент няма да има нищо по-добро от списъчето с две хиляди фалшиви именца на разни типове, които с желание ще се съгласят да ги поизстискам малко вместо да започват цялата история наново.
— Изнудване — каза Винс.
— Противна дума — отвърна Ван Дайн. — Но, опасявам се, много точна. Както и да е, грижим се само за това ние да сме в безопасност, да няма тук никаква информация, уличаваща нас. Не държим никакви данни в тази дупка. Веднага щом снабдим някого с нова самоличност, записът се предава по безопасна телефонна линия от този компютър тука на друг компютър, който държим не е важно къде. А онзи компютър е тъй програмиран, че оттук не може да се изкопчи нищо от него; връзката е еднопосочна; значи, ако нас ни спипат, полицейските жичкаджии не могат да измъкнат нашите данни от тези машини. По дяволите, изобщо няма да разберат, че те съществуват.
Този нов и непознат за Винс престъпен свят със съвършена техника го замая. Дори и Донът, човек с блестящ криминален ум, мислеше, че тези хора не пазят информация и не беше разбрал как чрез компютрите това може да стане безопасно. Винс помисли върху казаното от Ван Дайн, докато всичко в главата му се изясни, и тогава каза:
— И така, можете ли да ме отведете при онзи, другия компютър и да издирите новата самоличност на Травис Корнъл?
— За приятелите на Дон Тетраня — отговори Ван Дайн — съм готов на всичко, освен да прережа собственото си гърло. След мен.
Ван Дайн откара Винс с кола в един препълнен китайски ресторант в Чайнатаун25. Вътре сигурно имаше около сто и петдесет души и всички маси бяха заети предимно от хора с англосаксонски, а не азиатски черти. Въпреки че помещението беше огромно и украсено с хартиени фенери, гипсови дракони, паравани от изкуствени розови храсти и въжета с окачени бронзови камбанки с формата на китайски йероглифи, обстановката напомняше на Винс за кича в италианския ресторант, където миналия август уби хлебарката Пантанела и ченгетата от федералните служби, които го пазеха. Изкуството и украшенията на всички народи — от китайските и италианските до полските и ирландските — бяха в същността си твърде подобни едни на други.
Собственикът беше китаец над трийсетте, представен на Винс просто като Юан. С две бутилки „Цингтао“, връчени от Юан, Ван Дайн и Винс слязоха в канцеларията на собственика, разположена в подземния етаж, където върху две бюра стояха два компютъра, първият в центъра на помещението, а другият — в ъгъла. Този в ъгъла беше включен, въпреки че никой не работеше на него.