— Развикаш ли се, кучко, ще ти пръсна мозъка — тогава тя разбра, че той е опрял револвер в нея.
Малко остана да извика, но несъзнателно, и почти опита да се измъкне по седалката до вратата от другата страна. Но нещо в неговия глас, брутално и мрачно, я разколеба. Говореше тъй, сякаш по-скоро би я застрелял в гръб, отколкото да я пусне да избяга.
Той тръшна вратата и в кабината на камионетката останаха само двамата, където никой не можеше да й помогне, буквално откъснати от външния свят заради дъжда, който се стичаше по прозорците и правеше стъклото непрозрачно. Но и това сега беше без значение: на паркинга нямаше жива душа, а и той не се виждаше от улицата; дори и да бе излязла, нямаше към кого да се обърне за помощ.
Той беше много едър и мускулест, но не това бе най-страшното. Широкото му лице остана невъзмутимо, абсолютно безизразно; точно това спокойствие, съвсем неуместно при тези обстоятелства, уплаши Нора. А в очите му имаше нещо още по-лошо. Бяха зелени — и ледени.
— Кой сте вие? — произнесе тя, опитвайки да скрие страха си, защото беше сигурна, че очевидният ужас ще го подтикне да натисне спусъка. Изглежда едва се въздържаше.
— Какво искате от мене?
— Искам кучето.
Помисли го за крадец. Помисли, че иска да я изнасили. Помисли го за психопат, който убива за удоволствие. Но и за миг не й мина през ума, че може да е правителствен агент. Но кой друг би търсил Айнщайн? Никой друг дори не знаеше за съществуването на кучето.
— За какво говорите? — каза тя.
Той притисна дулото на револвера в ребрата й, докато я заболя.
Тя помисли за бебето, растящо в нейната утроба.
— Добре, добре, очевидно знаете за кучето и няма смисъл да си играем.
— Няма смисъл — говореше толкова тихо, че тя едва чуваше гласа му при шума на дъжда, който барабанеше по покрива на кабината и шибаше предния прозорец.
Той се пресегна, свали качулката на якето, отвори ципа и плъзна ръка по гърдите, после по корема й. За момент тя се ужаси, че той все пак наистина има намерение да я изнасили.
Но вместо това го чу да казва:
— Тоя Уейнголд е акушер-гинеколог. Та какъв ти е проблемът? Имаш някоя гадна венерическа болест или си бременна? — той почти изсъска, докато казваше „венерическа болест“, като че ли при самото произнасяне на тези срички му се повдигаше от отвращение.
— Ти не си правителствен агент — тя говореше само по инстинкт.
— Зададох ти въпрос, кучко — каза той с глас малко по-силен от шепот. Наведе се съвсем до нея, притискайки отново цевта в ребрата й. В кабината беше влажно. Заглушаващият всичко шум на дъжда и тежкият въздух се сливаха и създаваха почти непоносимо усещане за страх. Той продължи:
— Кое от двете? Имаш херпес, сифилис, гонорея, някоя друга гнилоч между краката? Или си бременна?
Тя реши, че бременността може да й спести малко от жестокостта, на която тоя изглеждаше способен и каза:
— Ще имам дете. В третия месец съм.
Нещо стана с неговите очи. Внезапна промяна. Като раздвижване на еднакво зелени парченца стъкло в някое ъгълче на калейдоскоп.
Нора разбра, че признаването на бременността бе най-лошото, което можа да направи, но не знаеше защо.
Сети се за 38-калибровия пистолет в жабката. Не беше възможно да я отвори, да грабне оръжието и да го застреля преди да е дръпнал спусъка на своя револвер. Все пак тя трябваше непрекъснато да дебне подходящ момент, когато той е отпуснат, и да използва възможността за изваждане на своето оръжие.
Изведнъж той започна да се качва върху нея и тя отново помисли, че има намерение да я изнасили посред бял ден зад прикритието на дъждовните завеси, макар и да имаше някаква дневна светлина. После разбра, че просто си разменят местата и той я избутва зад волана, докато сяда на мястото за пътника, без да откъсва дулото на револвера от нея през цялото време.
— Карай — заповяда той.
— Накъде?
— Обратно в къщи.
— Но…
— Затваряй си устата и карай.
Сега тя беше от далечната страна на шкафчето с пистолета. За да се добере до там, трябваше да се пресегне пред него. Той никога нямаше да се отпусне толкова.
Твърдо решена да обуздае бързо растящия си страх, сега откри, че не може да обуздае дори отчаянието.
Запали пикапа, излезе от паркинга и зави надясно по улицата.
Чистачките на предното стъкло тупкаха силно почти колкото сърцето й. Тя не можеше да разбере дали потискащият звук идва от изливащия се дъжд или чува по-силно бученето на кръвта в собствените си уши.
Пресечка след пресечка Нора продължаваше да се оглежда за ченге — въпреки че изобщо не знаеше какво да прави ако види някое. Но така и нямаше да разбере, защото никъде нямаше никакви ченгета.