— Какво? — попита тя вцепенено.
— Ами Дани се отнасяше сериозно към хапването, затова не отмести поглед от чинията си, забил лице в храната, докато не сдъвка още няколко миди. После вдига глава, по устните и брадичката му се стича миден сос, и казва: „Да-а, Винс, откъде го научи тоя номер, а? Откъде научи как да попиваш тия жизнени енергии?“ Аз обяснявам: „Ами това е моят Дар.“, а той: „Искаш да кажеш от Бога?“ Трябваше да помисля за това и му казвам: „Знам ли откъде? Това е моят Дар, както Мантъл има дар да прави удари, а Синатра — да пее.“ А Дани: „Обясни ми и това — да предположим, очистиш някой електротехник. След като му попиеш енергиите, ще започнеш ли изведнъж да разбираш от поставяне на инсталации в къщи?“ Не разбрах, че се майтапи. Помислих въпроса за сериозен и му обясних, че поемам жизнените енергии, а не личностите, не всичките неща, които оня знае, само енергията му. И тогава Дани казва: „Значи ако изпразниш пълнителя в някое карнавално чудовище, няма изведнъж да те изпълни желание да късаш със зъби главите на пилета.“ В тоя момент проумях — Дани ме мисли или за пиян, или за глупак, затова си изядох мидите и не споменах повече за Дара си — тогава за последен път казах на някого, а сега ти казвам на тебе.
Сам нарече себе си Винс, значи вече знаеше името му. Но не виждаше каква полза може да има от това, че го знае.
Той разказа своята история без да покаже, че схваща лудостта и черния хумор в нея. Беше жестоко сериозен. Тоя човек нямаше да ги остави живи, освен ако Травис не се справеше с него.
— И тъй — продължи Винс, — не можех да рискувам Дани да тръгне и да разказва на тоя и оня какво съм му казал, защото той щеше да добави нещо от себе си, да направи историята смешна и хората да ме сметнат за ненормален. Големите босове не наемат откачени убийци; те искат хладнокръвни, логично мислещи и уравновесени хора, които вършат работата чисто. Точно такъв съм и аз — хладнокръвен и уравновесен, но Дани можеше да ги накара да мислят иначе. Затова още онази вечер му клъцнах гърлото, занесох го в една изоставена фабрика, нарязах го на парченца, поставих ги в един варел и го напълних догоре със сярна киселина. Той беше любим племенник на Дона, затова не можех да рискувам да открият тялото му и после да разберат, че това съм свършил аз. Сега енергията на Дани също е в мене заедно с много други.
Оръжието беше в жабката.
Поне мъничко надежда й даваше фактът, че оръжието е там.
Докато Нора беше при доктор Уейнголд, Травис омеси и изпече две тави шоколадови сладкиши с фъстъчено масло. Научи се да готви като живееше сам, но тогава изобщо не изпитваше удоволствие от това. Но през последните няколко месеца Нора тъй усъвършенства кулинарните му умения, че той започна да харесва готвенето, особено печенето.
Айнщайн, който по време на готварските сеанси обикновено седеше на пост в очакване на някоя сладка хапка, сега го изостави още преди да е свършил омесването на тестото. Кучето беше възбудено, обикаляше къщата от прозорец на прозорец и гледаше дъжда навън.
Не след дълго Травис изпита тревога от поведението на кучето и го попита дали има нещо нередно.
Айнщайн съчини отговора си в килерчето. ЧУВСТВАМ СЕ МАЛКО СТРАННО.
— Болен ли си? — попита Травис, обезпокоен да не би болестта да се повтори. Ретривърът се възстановяваше добре, но все още се възстановяваше. Имунната му система не беше в състояние да се справи с ново сериозно предизвикателство.
НЕ БОЛЕН.
— Какво тогава? Може би усещаш… Чуждия?
НЕ. НЕ КАТО ПРЕДИ.
— Но усещаш нещо?
ЛОШ ДЕН.
— Може пък да е от дъжда.
МОЖЕ.
Малко облекчен, но все още напрегнат, Травис отново се зае с печенето.
Магистралата блестеше като сребро от дъжда.
С движението на юг по брега дневната мъгла стана малко по-гъста, принуждавайки Нора да намали скоростта до четиридесет мили в час, а в някои места — и до трийсет.
Можеше ли да използва мъглата като оправдание и да намали толкова скоростта, че да отвори рязко вратата и да изскочи навън? Трябваше да забави движението на автомобила до под пет мили в час, за да не нарани себе си или своето неродено дете, а мъглата просто не бе достатъчно гъста за такава ниска скорост. Освен това докато говореше, Винс държеше револвера си насочен към нея и ако тя се обърнеше да избяга, щеше да я застреля в гърба.
Светлината от фаровете на пикапа и на малобройните коли в насрещното платно се губеше в парата. Призраците на техните лъчи и проблясващите малки дъги подскачаха по подвижните завеси от мъгла, появяваха се за малко, после пак изчезваха.