Тя помисли и за възможността да отклони камионетката вън от пътя, на едно от няколкото места, където знаеше, че наклонът към брега е лек и падането щеше да е поносимо. Но се опасяваше, че няма да прецени точно мястото и по грешка ще подкара автомобила към ръба на някоя двестафутова пропаст и той ще се блъсне със страшна сила в каменистия бряг долу. Дори ако успееше да улучи подходящо място, една изчислена за оцеляване катастрофа можеше да я остави в безсъзнание или да предизвика спонтанен аборт, а тя искаше да използува всяка възможност за спасяване на своя живот и живота на детето в себе си.
Веднъж започнал да приказва, Винс не можеше да спре. От години той пазеше ревниво своята велика тайна, криеше мечтите си за власт и безсмъртие от очите на света, но желанието му да говори за бъдещото си величие явно не бе намаляло след провала с Дани Слович. Като че ли беше записал всичките думи, които е искал да каже на хората, бе ги съхранил върху километри и километри мозъчна магнетофонна лента, която сега прослушваше на високи обороти, бълвайки навън цялата си лудост. Стомахът на Нора се сви от ужас.
Разказа й как е разбрал за Айнщайн — за убийствата на учените-изследователи, ръководещи различни програми под общото име „Проект Франсис“ в Банодайн. Знаеше и за Чуждия, но не се страхуваше от него. Каза, че в момента бил на границата на безсмъртието и да стане собственик на кучето била една от последните задачи, която трябвало да изпълни за да постигне това, за което е предопределен. Съдбата решила, че той и кучето трябва да са заедно, защото като двамата нямало други на този свят, те били единствени по вида си. А постигнел ли веднъж своето предопределение, каза той, нищо не можело да го спре, дори и Чуждият.
Нора не успя да разбере половината от това, което той каза. Но предполагаше, че за да го разбере трябва да е поне толкова луда, колкото очевидно е той.
Но, въпреки че невинаги успяваше да схване значението на неговите думи, тя знаеше какво възнамерява да стори с нея и Травис, след като веднъж получи ретривъра. Отначало изпита страх да заговори за своята участ, като че ли от самото й обличане в думи тя можеше някак да се превърне в безвъзвратна гибел. Но най-накрая, когато оставаха не повече от пет мили до черния път, водещ от магистралата към тяхната белосана дървена къща, тя каза:
— Няма да ни пуснеш и да си тръгнеш, след като вземеш кучето, нали?
Той се вгледа в нея, галейки я с поглед.
— А ти как мислиш, Нора?
— Мисля, че ще ни убиеш.
— Разбира се.
Тя беше изненадана, че потвърждението на нейните страхове не я изпълни с по-голям ужас. Неговият самодоволен отговор само я вбеси, задавяйки страха й в надигащата се решителност да провали добре обмисления му план.
Тогава разбра, че е станала съвсем друга жена, че вече не е онази Нора от миналия май, която щеше да бъде разтресена от непрестанни конвулсии пред безочието на този мъж.
— Мога да подкарам тази камионетка извън пътя, да рискувам с катастрофа — каза тя.
— Още в момента, когато завъртиш кормилото — отвърна той, — ще трябва да те застрелям и тогава ще се опитам да овладея машината.
— Може да не успееш. Може и ти да умреш.
— Аз? Да умра? Може би. Но не и в нещо банално като автомобилна катастрофа. Не, не. В мене има твърде много живот за да ме напусне тъй лесно. А и не ми се вярва да опиташ. В дъното на душата си ти вярваш, че онзи, твоят мъж, ще изиграе ролята си добре, ще спаси тебе, кучето и себе си. Грешиш, разбира се, но не можеш да не вярваш в него. Той нищо не може да направи, защото ще го е страх да не те нарани. Аз ще сляза с оръжие, опряно в корема ти, а това ще го парализира достатъчно дълго, за да отнеса главата му с няколко изстрела. Затова съм взел само един револвер. Друго не ми и трябва. Неговата загриженост за тебе, страхът му да не се нараниш ще го убият.
Нора реши, че е много важно да не показва яростта си. Трябва да се преструва на уплашена, слаба, съвсем несигурна в себе си. Ако я подценеше, може би щеше в някой момент да й даде малко предимство.
Само за секунда откъсна очи от обляната в дъжд магистрала, погледна го и видя, че той я наблюдава не с интереса и гнева на психопат, както тя очакваше, не и с обичайната си безизразност на бик, а с някакво излъчване, което много напомняше любов и благодарност.
— От години мечтая да убия бременна жена — каза той, като че ли тази цел беше не по-малко достойна и похвална отколкото, например, изграждането на бизнес-империя, изхранването на гладуващите или грижата за болните. — Никога не съм имал случай, при който рискът да убия бременна жена е достатъчно нисък, за да го направя. Но тази ваша къща е тъй отдалечена, че след като се справя веднъж с Корнъл, условията ще са идеални.