Нора тръгна нагоре с Айнщайн. Травис пазеше тила им, вървейки заднишком, с автомат, насочен надолу. От изкачването му се зави свят. Ясно осъзнаваше, че болката и слабостта в раненото му рамо бавно плъзват по цялото му тяло като мастило върху попивателна хартия.
На втория етаж, когато стигна края на стълбите, им каза:
— Ако го чуем да влиза, можем да се отдръпнем и да чакаме, докато той започне да се изкачва към нас, после да излезем напред и да го изненадаме с град от куршуми.
Тя кимна.
Сега трябваше да мълчат, да му дадат възможност за промъкване на първия етаж и време да разбере, че те са на втория, да го оставят да събере смелост и тръгне към стълбите с чувство за сигурност.
Блясък на светкавица — първата днес — огря за секунда прозореца в края на коридора и после се чу гръм. Взривът сякаш раздра небето и всичкият дъжд, събран там, се изсипа върху земята като огромен водопад.
В края на коридора едно от платната на Нора излетя от нейното ателие и се разби в стената.
Нора изпищя от изненада и за миг тримата погледнаха глупаво към картината върху пода на коридора, почти убедени, че нейният полет, предизвикан сякаш от полтъргайст, има нещо общо със силния пукот на гръмотевицата и светкавицата.
Втора картина излетя от ателието, удари се в стената и Травис успя да види, че платното е раздрано.
Чуждият вече бе влязъл в къщата.
Те стояха в края на късия коридор. Вляво бяха голямата спалня и бъдещата детска стая, а банята и точно зад нея — Нориното ателие, бяха отдясно. Онова беше само през две врати от тях, в ателието на Нора, и унищожаваше нейните картини.
Още едно платно полетя към коридора.
Прогизнал, кален, с оплетена козина, още слаб от продължителната битка с чумата, Айнщайн все пак лаеше злостно, опитваше се да пропъди Чуждия.
Насочил автомата, Травис направи една стъпка напред.
Нора го хвана за рамото.
— Недей. Нека се махнем оттук.
— Не. Трябва да се срещнем очи в очи.
— И ние да диктуваме условията — каза тя.
— Това са най-добрите условия, при които можем да се срещнем.
Още две картини излетяха от ателието и изтракаха, падайки върху растящата купчина унищожени платна.
Айнщайн вече не лаеше, а ръмжеше ниско и гърлено.
Тръгнаха заедно по коридора, към отворената врата на Нориното ателие.
От опита и обучението си Травис знаеше, че трябва да се разделят, да бъдат на различни места, а не да се събират в една-единствена мишена. Но това не беше „Делта Форс“. А и противникът им не беше обикновен терорист. Ако се разделяха, щяха да загубят малко от смелостта, нужна за срещата с онова нещо. Самата близост един до друг им даваше сила.
Бяха на половината път до вратата на ателието, когато Чуждият изпищя. Смразяващ писък, който прониза Травис и го вледени до мозъка на костите. Двамата с Нора спряха, но Айнщайн направи още две стъпки преди да спре.
Кучето се тресеше силно.
Травис разбра, че и той трепери. Тръпките усилваха болката в неговото рамо.
Преодолявайки вцепенението на страха, той се втурна към отворената врата, прегази разкъсаните платна и изпразни голяма част от пълнителя в ателието. Откатът на оръжието, макар и минимален, забиваше приклада като длето в раната му.
Не уцели нищо, не чу никакъв писък, не видя и следа от нападателя.
Върху пода се търкаляха десетина смачкани картини и стъкла от счупения прозорец, през който беше връхлетяло онова, след като се бе изкатерило върху покрива на предната веранда.
Травис зачака в широко разкрачена стойка. Държеше оръжието с две ръце. Потта замъгляваше погледа му. Опитваше се да не обръща внимание на изгарящата болка в дясното рамо. Чакаше.
Чуждият трябваше да е вляво от вратата — или скрит зад нея вдясно, приведен, готов за скок. Ако му дадеше време, звярът може би щеше да се умори от чакане и да се нахвърли върху него, но той щеше да пресече пътя му през вратата със стрелба.
„Но не, той е умен колкото Айнщайн“ — каза си Травис. „Айнщайн би ли направил подобна глупост — да скочи срещу някой въоръжен в тясната врата? Не. Не, той би направил нещо по-хитро, неочаквано.“
Някъде в небето прокънтя толкова силна гръмотевица, че стъклата иззвъняха и къщата се разтресе. Като ехо в бледата дневна светлина проблеснаха няколко светкавици.
„Хайде, копеле мръсно, покажи се.“
Той погледна към Нора и Айнщайн, които стояха на няколко стъпки от него, а вляво от тях беше вратата на голямата спалня, вдясно — на банята, а зад гърба им — стълбите.
После погледна пак пред себе си към стъклените отломки и разкъсаните парченца платно по пода. Изведнъж разбра, че Чуждият вече не е в ателието, че е излязъл навън през прозореца, върху покрива на верандата и се приближава към тях откъм друга част на къщата, през друга врата, може би на една от спалните или на банята — или пък ще взриви напрегнатата тишина, нахвърляйки се с писък върху тях от края на стълбите.