Дръпна Нора напред към себе си.
— Прикривай ме.
Преди тя да се възпротиви, той прекрача прага на стаята и влезе вътре с приведена походка. Спъна се в една рамка и почти падна, но запази равновесие и се извърна, готов да открие огън ако онова нещо дебне отзад.
Нямаше го.
Вратичката на шкафа беше отворена. И там нищо.
Приближи до счупения прозорец и внимателно погледна към покрива на залятата от дъжда веранда. Нищо.
Вятърът свиреше пронизително по опасно острите парченца стъкло, които все още стърчаха от рамката на прозореца.
Тръгна обратно към горния коридор. Виждаше как Нора го гледа уплашено оттам, но продължава умело да стиска своя „Узи“. Зад нея се отвори вратата на бъдещата детска стая и той беше там, със светнали жълти очи. Цепнатината на чудовищната му челюст беше отворена, пълна със зъби много по-остри от парченцата стъкло в рамката на прозореца.
Тя го усети, започна да се обръща, но онова я удари преди да е успяла да стреля. Изтръгна автомата от ръцете й.
Но звярът не можа да я разкъса с острите си като бръснач шестфутови нокти, защото, още докато издърпваше оръжието, Айнщайн се хвърли към него с ръмжене. С котешка бързина Чуждият премести поглед от Нора към кучето. Завъртя се със светкавична скорост, ръцете му изсвистяха като камшици, сякаш имаха повече от една лакътни стави. Сграбчи Айнщайн с ужасяващите си нокти.
Пресичайки ателието към вратата за коридора, Травис не можеше да стреля точно към Чуждия, защото Нора беше между него и омразното създание. Когато стигна до входа й извика да залегне, да му даде възможност за стрелба и тя веднага го направи, но беше късно. Чуждият помъкна Айнщайн към детската стая и тръшна вратата зад себе си, като че ли някакво, родено в лош кошмар същество в магическа кутийка с пружина, бе изскочило навън и потънало обратно вътре с жертвата си в един-единствен миг.
Айнщайн изпищя и Нора се втурна към детската стая.
— Не! — викна Травис и я дръпна настрана.
Той насочи автомата към затворената врата и изпразни останалата част от пълнителя в нея, като проби поне трийсет дупки в дървото, викайки през стиснати зъби, защото болката сякаш взривяваше рамото му. Разбира се, рискуваше да улучи и Айнщайн, но ретривърът щеше да е в много по-голяма опасност ако Травис не откриеше огън. Когато оръжието престана да бълва куршуми, той изтръгна празния пълнител, извади пълния от джоба си и го вкара в автомата. Тогава отвори с ритник надупчената врата и влезе в детската стая.
Прозорецът зееше отворен и завесите се вееха от вятъра.
Чуждият беше изчезнал.
Айнщайн беше на пода до стената, неподвижен, покрит с кръв.
Нора проплака от мъка, когато видя ретривъра.
От прозореца Травис видя пръски кръв, водещи по покрива на верандата. Дъждът бързо заличаваше червените петна.
С крайчеца на окото си видя някакво движение и погледна към обора, точно когато Чуждият се скриваше зад голямата врата.
Нора беше приклекнала до кучето.
— О, Боже мой, Травис, Боже, след всичко, което преживя, сега да умре по този начин.
— Тръгвам след кучия му син, копелето мръсно — каза Травис злостно. — В обора е.
И тя тръгна към вратата, но Травис я спря.
— Не! Извикай Джим Кийн и остани с Айнщайн, стой с Айнщайн.
— Но ти се нуждаеш от мене. Не можеш да го срещнеш сам.
— Айнщайн има нужда от тебе.
— Айнщайн е мъртъв — каза тя през сълзи.
— Не казвай това! — изкрещя й той. Разбираше, че в думите му няма разум, сякаш вярваше, че Айнщайн не може да е мъртъв, докато не го кажат на глас, но не можеше да се контролира. — Не казвай, че е умрял. Стой тук при него, по дяволите. Аз вече раних тоя шибан жив кошмар, мисля, че лошо го раних, кърви, мога и сам да го довърша. Повикай Джим Кийн, стой при Айнщайн.
Страхуваше се също, че цялата тази суматоха може да предизвика спонтанен аборт, дори бе възможно това вече да е станало. Тогава щяха да загубят не само Айнщайн, но и бебето.
Излезе от стаята, тичайки.
„Не си в подходящо състояние за това, което те чака в обора“, каза си. „Трябва първо да се успокоиш. Казваш на Нора да вика ветеринарен лекар за мъртво куче, казваш й да стои при него, а всъщност тя можеше да помогне на тебе… Не е на добре. Оставяш гнева и жаждата за мъст да те завладеят. Не е на добре.“
Но не можеше да спре. През целия си живот губеше хората, които обича, и освен при акцията на „Делта Форс“, нямаше към кого да насочи гнева си, защото човек не може да отмъщава на съдбата. Дори и в „Делта“ лицето на врага беше съвсем размито — една тълпа от приличащи си маниаци и фанатици, наричащи себе си „международен тероризъм“ — да отмъщаваш на тях също не носеше особено удовлетворение. Но сега имаше несравнимо зъл враг, враг, който заслужава да бъде наричан така, и той ще го принуди да плати за стореното на Айнщайн.