Хукна по коридора, взе стълбите по две-три наведнъж, но изведнъж главата му се замая, прилоша му и той почти падна. Сграбчи парапета за да се задържи прав. Но се подпря на дясната ръка и парещата болка го жегна в раненото рамо. Пусна опората си, загуби равновесие и падна върху последното стъпало, от което се стовари тежко на пода.
Беше в по-лоша форма, отколкото помисли отначало.
Стиснал автомата, той се изправи и тръгна с олюляване към задната врата, оттам — на верандата, и надолу по стъпалата — в двора. От студения дъжд замаяната му глава се проясни и за момент той остана неподвижен на поляната, оставяйки бурята да отвее малко от световъртежа.
В ума му проблесна образът на Айнщайн с разкривено, кърваво тяло. Помисли за остроумните послания, които никога вече нямаше да се появят на пода в килера, помисли за бъдещите Коледи без Айнщайн, притичващ насам-натам с шапка на Дядо Коледа, помисли за изгубената възможност да споделят своята любов, помисли и за гениалните кученца, които никога нямаше да се родят и огромната тежест на тази загуба почти го смачка до земята.
Употреби своята скръб за да засили гнева си, наточи острието на яростта, докато стана като бръснач.
И тогава тръгна към обора.
Вътре гъмжеше от сенки. Застана пред прага на отворената врата, оставяйки дъжда да бие главата и гърба му, и погледна вътре — взираше се в пластовете мрак и се надяваше да забележи жълтите очи.
Нищо.
Прекрачи прага — гневът му вдъхваше смелост — и посегна към ключа за осветлението върху северната стена. Даже и след като включи лампите, не можа да види Чуждия.
Борейки се с виенето на свят, стискайки зъби срещу болката, той премина през празното място на пикапа, до задния капак на „Тойота“-та, и тръгна бавно покрай нея.
Галерията под покрива.
Още две стъпки и щеше да излезе зад края й. Ако онова беше там горе, можеше да скочи върху него…
Тази мисъл се оказа безполезна, защото Чуждия беше в задната част на обора, зад двигателя на „Тойота“-та, приведен върху бетонния под, и хленчеше, увил около себе си своите дълги, силни ръце. Подът беше изцапан от неговата кръв.
Травис стоя неподвижен до колата почти минута, на петнайсет стъпки от съществото, и го разглеждаше с погнуса, страх, ужас и странен интерес. Струваше му се, че вижда телесната структура на маймуна, може би песоглавец — тъй или иначе някоя от семейството на човекоподобните. Но не приличаше съвсем на ни един определен вид, нито пък в облика му можеше да се разпознае просто съшиване на части от други животни. Не, то представляваше нещо само за себе си. С несъразмерното си и грапаво лице, огромни жълти очи, челюст като въглищарска лопата и дълги извити зъби, със своята гърбица, сплъстена козина и твърде издължени ръце, то придобиваше страховита индивидуалност.
Гледаше го и чакаше.
Травис направи две стъпки напред и повдигна оръжието.
Като погледна към него и раздвижи челюсти, съществото произнесе със стържещ глас една разкъсана, неразчленена, но все пак разбираема дума, която се чу въпреки воя на бурята:
— Боли.
Травис остана повече ужасен, отколкото учуден. Съществото не бе създадено със способност за говор, и въпреки това то имаше нужната интелигентност да учи език и да се стреми към общуване. Явно през месеците, прекарани в преследване на Айнщайн, този стремеж се бе усилил дотолкова, че то бе успяло в някаква степен да надмогне ограниченията на своята физика. Бе упражнявало говора си, намирайки начин да измъкне няколко измъчени думи от грапавите си гласни струни и разкривена уста. Травис беше ужасен не от това, че вижда говорещ демон, а от мисълта за отчаяния стремеж на съществото към общуване с някого, който и да е той. Не искаше да го съжалява, не смееше да го съжалява, защото искаше да му е добре, когато го изтрие от лицето на земята.
— Дойдох далеч. Свърших вече — каза то с огромно усилие, като че ли всяка дума се откъсваше болезнено от гърлото му.
Очите му бяха твърде чужди, неземни, за да предизвикат каквото и да е съчувствие, а всеки крайник несъмнено представляваше инструмент за убийство.
Като свали едната ръка от тялото си, то вдигна нещо, което стоеше на пода до него, но Травис не го беше забелязал досега: една от видеокасетите с филми за Мики Маус, получени от Айнщайн за Коледа. Знаменитият мишок беше изобразен върху обложката с дрехите, които винаги носеше, с оная неповторима усмивка, махащ с ръка.