Не беше достоен екзекутор, тъй че свали револвера и се върна на камъка, където беше оставил раницата.
Змията очевидно беше в миролюбиво настроение, защото главата й се сниши, лъкатушейки върху камъка и остана неподвижна.
След малко Травис отвори пакета с бисквитите Орио, които обичаше много като млад. Не беше ги кусвал от петнадесет години. Бяха почти така хубави както ги помнеше. Отпи и Кул-Ейд от манерката, но не му хареса като бисквитите. Течността беше твърде сладка за отвикналото му небце.
От младостта можеш да си припомниш невинността, ентусиазма, радостите и ненаситността, но може би никога не можеш да ги имаш отново, помисли си той.
Като остави гърмящата змия да се радва на слънцето и преметна раницата си отново, Травис заслиза по южния склон на хребета под сянката на дърветата в началото на каньона, където въздухът беше освежен от ароматния пролетен растеж на вечнозелените храсти. На дъното на каньона под западния склон, в дълбоката мрачина, той сви на запад и тръгна по следа на дивеч.
Няколко минути по-късно, като минаваше под два високи калифорнийски чинара, извити един към друг като арка, той излезе на място, осветено от слънцето през пролуката в клоните. На отсрещния край на откритото пространство следата водеше в друга част на гората, още по-гъсто обраслата с чинари, лаврови дървета и смърч. Напред гората стръмно се снизяваше към дъното на каньона. Като стоеше на края на слънчевото петно и само върхът на обувките му беше в сянката, и гледаше по стръмната пътека, можеше да види само на петнадесет ярда2 пред себе си — напред върху пътеката беше паднал учудващо непроницаем мрак.
Точно когато Травис щеше да стъпи в сянката и да продължи, едно куче излетя от сухите храсти вдясно и се втурна право към него, задъхано и сумтящо. Беше златен ретривър3, по външен вид — чиста порода.
Мъжко. Той прецени, че е малко повече от едногодишно, защото въпреки че почти имаше размера на възрастно, пазеше и нещо от живостта на малко кученце. Дебелата му козина беше сплъстена, мръсна, заплетена и омотана, неравна от късчета плевели и листа. То спря пред него, приседна, повдигна си главата и го загледа с несъмнено приятелско изражение.
Макар и мръсно, все пак това животно беше привлекателно. Травис се наведе, потупа го по главата и го почеса зад ушите.
Едва ли можеше да се очаква някой задъхан собственик да изскочи от храстите, ядосан от бягството на ретривъра. Така и никой не дойде. Когато провери за нашийник и марка, не намери нищо.
— Ти, разбира се, не си диво куче, нали, моето момче?
Ретривърът изсумтя.
— Не, много си дружелюбен, за да си див. Не са те загубили, нали?
То подуши ръката му.
Освен мръсната и оплетена козина, той забеляза изсъхналата кръв по дясното му ухо. По-прясна кръв се виждаше по предните му лапи, сякаш беше тичало толкова дълго и упорито по неравен терен, че възглавничките на краката му бяха започнали да се цепят.
— Като че ли се изминал труден път, момче.
Кучето зави ухо, сякаш се съгласи с думите на Травис.
Той продължи да го гали по гърба и да го чеше зад ушите, но след минута-две разбра, че иска от кучето нещо, което то не можеше да му даде: смисъл, цел, лек за отчаянието.
— Чупка сега — и той плесна леко ретривъра отстрани, изправи се и се протегна.
Кучето стоеше пред него.
Той пристъпи към тясната пътека, слизаща в мрака. Кучето се стрелна пред него и затвори пътя към дивечовата следа.
— Мръдни, момче.
Ретривърът оголи зъбите си и изръмжа ниско и гърлено.
— Мръдни се. Добро куче — Травис се намръщи.
Когато се опита да го помръдне, ретривърът изръмжа и понечи да го захапе за крака.
Травис отскочи две стъпки назад.
— Хей, какво ти е хрумнало?
Кучето спря да ръмжи и само дишаше тежко.
Той понечи да тръгне отново, но кучето започна да издава още по-застрашителни звуци, все още без да лае, но ръмжейки все по-гърлено и връхлитайки непрекъснато върху краката му, го караше да отстъпва назад към откритото пространство. Направи осем или девет несигурни стъпки назад по хлъзгавия килим от борови и смърчови иглички, спъна се сам и падна на задните си части.