— Мики — каза Чуждия и колкото стържещ, странен и едва разбираем да беше гласът му, в него се долавяше някакво усещане за непоносима загуба и самота. — Мики.
После изтърва касетката, уви ръце около себе си и се залюля напред-назад, агонизирайки.
Травис направи още една стъпка напред.
Кошмарното лице на Чуждия беше толкова отвратително, че по някакъв необясним начин привличаше. В неповторимата му грозота се криеше мрачна и странна прелъстителна сила.
Този път при трясъка на поредната гръмотевица светлината в обора премигна и почти угасна.
Чудовището отново вдигна глава и проговори със същия метален глас, но сега в него имаше някакво вледеняващо, лудо тържествуване:
— Уби куче, уби куче, уби куче — и после издаде звук, който можеше да мине за смях.
Почти го разкъса с порой куршуми. Но преди да успее и дръпне спусъка, смехът на Чуждия премина в нещо като хленч. Травис го гледаше, хипнотизиран.
Вперил в Травис светещите си очи, той повтори:
— Уби куче, уби куче, уби куче — но този път изглеждаше обзет от мъка, като че ли съзнаваше величината на престъплението, което генетично бе принуден да извърши.
Погледна образа на Мики Маус върху обложката на касетката.
Накрая произнесе умолително:
— Убий мене.
Травис не можа да разбере дали го прави от гняв, или от съжаление, когато натисна спусъка и изпразни пълнителя на автомата в Чуждия. Което човек бе сътворил, човек го унищожи.
Когато свърши, усети смъртна умора.
Изтърва оръжието и излезе навън. Нямаше сили да се върне в къщата. Седна на поляната, сви се под дъжда и заплака.
Още плачеше, когато Джим Кийн зави с колата си по калния път от Крайбрежната магистрала.
Единадесета глава
1
В четвъртък следобед, 13 януари, Лем Джонсън остави Клиф Соумз и другите трима в началото на черния път, където той се отделяше от Тихоокеанската крайбрежна магистрала. Инструктира ги да не пускат никого по пътя и да останат на пост, докато — и ако — Лем не ги извика.
Клиф Соумз изглежда мислеше, че действат доста необичайно, но не изказа на глас възраженията си.
Лем им обясни, че с Травис Корнъл трябва да бъдат много внимателни, тъй като е бивш член на „Делта“ и има сериозни бойни умения.
— Ако нахлуем там всичките, той ще разбере кои сме още щом ни види да идваме, и може да реагира със сила. Ако го посетя сам, ще успея да поведа с него разговор и може би ще го убедя просто да го предаде.
Това обяснение беше доста неубедително за неправомерното му решение и лицето на Клиф остана намръщено.
На Лем не му пукаше за физиономиите на Клиф. Подкара сам едната от лимузините и паркира пред белосаната дървена къща.
В клоните на дърветата пееха птици. Зимата временно бе отпуснала студения си обръч около северния калифорнийски бряг и денят беше топъл.
Лем се качи по стълбите и почука на входната врата.
Травис Корнъл се запъти да му отвори и го погледна през предпазната решетка преди да каже:
— Господин Джонсън, предполагам.
— Откъде знаете… а, да, разбира се, Гарисън Дилуърт трябва да ви е споменал за мене оная нощ, когато успя да се свърже.
За изненада на Лем Корнъл отвори предпазната решетка.
— Можете и да влезете.
Корнъл носеше фланелка без ръкав, очевидно заради голямата превръзка, увита около почти цялото дясно рамо. Той поведе Лем през обширната стая към кухнята, където седеше жена му и белеше ябълки за сладкиш.
— Господин Джонсън — каза тя.
Лем се усмихна и отвърна:
— Доста съм известен, както виждам.
Корнъл седна до масата и надигна чашка кафе. Не предложи кафе на Лем.
Тъй като за момент му стана неудобно да седи прав до тях, Лем също седна.
— Е, това беше неизбежно, както знаете. Рано или късно трябваше да ви догоним.
Тя продължи да бели ябълки и не каза нищо. Мъжът й съзерцаваше своето кафе.
„Какво им става?“, учуди се Лем.
Това изобщо не приличаше на никой от сценариите, които беше премислил. Подготвяше се паника, гняв, отчаяние и какво ли не. Но не и за тази странна апатия. Изглежда изобщо не ги интересуваше, че най-накрая са в капана.
Каза им:
— Не се ли интересувате как ви открихме?
Жената поклати глава.
Корнъл отговори:
— Щом наистина държиш да ни кажеш, говори и се забавлявай.
Объркан, Лем се намръщи, но обясни:
— Да, беше просто. Знаехме, че господин Дилуърт ви е позвънил от някоя къща или магазин на не повече от няколко пресечки зад оня парк, северно от пристанището. Затова свързахме нашите компютри с файловете на телефонната компания — с нейно разрешение, разбира се — и оставихме наши хора да проверяват всичките извънградски обаждания онази вечер в сметките на абонатите, живеещи до три пресечки от парка. Не можахме да хванем следите ви. Но после разбрахме, че когато обаждането не е за тяхна сметка, то, естествено, не фигурира във файловете на местната Централа, а в тези на централата, която обслужва абоната, приел да заплати, а това бяхте вие. Но и в местната централа се записват обажданията за чужда сметка, макар и в специален файл, за да се документира обаждането, в случай, че този, който е приел да заплати, по-късно откаже. Прегледахме този специален файл, който е съвсем малък, и бързо открихме обаждането от една къща край брега, точно до парка, за сметка на вашия номер тук. А когато наминахме да поговорим с хората, които живеят там — семейство Есънби — се спряхме на техния син, тийнейджър на име Томи, и въпреки че това ни отне малко време, потвърдихме, че наистина Дилуърт е използвал техния телефон. Първата част продължи много дълго, със седмици, но след това всичко беше… детска игра.