— За медал ли се борите или що? — попита Корнъл.
Жената взе още една ябълка, разряза я на четири и започна да я бели.
Те никак не улесняваха задачата му — но и неговите намерения бяха съвсем различни от това, което сигурно очакваха. Не можеше да ги укорява, че се държат хладно към него, след като още не знаеха, че е дошъл при тях като приятел.
Каза им:
— Чуйте, оставил съм своите подчинени в края на черния път. Казах им, че е възможно да се уплашите, да направите нещо неразумно ако видите, че се приближава цяла група. Но всъщност дойдох сам, защото… трябва да ви направя едно предложение.
Накрая и те го погледнаха в очите с интерес.
Той продължи:
— Ще се отърва от тая проклета професия до пролетта. А по какви причини… не е нужно да знаете и няма защо да ви е грижа. Да кажем, че просто съм преживял дълбока промяна. Научил съм как да понасям загубата и тя вече не ме плаши — той въздъхна и сви рамене. — Както и да е. Но кучето не е родено да живее в клетка. Пукната пара не давам какво казват, какво искат — аз знам кое е правилно.
Знам и какво значи да живееш в клетка. Така съм живял почти през целия си живот, съвсем доскоро. Кучето не трябва да се връща към това. А сега искам да ви предложа следното, господин Корнъл — изведете го оттук, разходете се по-далеч из гората, оставете го някъде, където ще е в безопасност, и после се върнете в къщи с чиста съвест. Кажете им, че кучето е избягало още преди два месеца, когато сте били на друго място, и мислите, че вече трябва да е или мъртво, или при хора, които се грижат за него добре. Единствената неприятност остава Чуждия, за когото сигурно знаете, но заедно с вас можем да измислим начин да се справим с него, когато пристигне. Ще оставя хора, които би трябвало да ви следят, но след няколко седмици ще ги изтегля, ще обявя, че няма надежда…
Корнъл се изправи и пристъпи към стола на Лем. С лявата си ръка сграбчи ризата на агента и със сила го изправи на крака.
— Закъснял си с шестнайсет дни, кучи сине.
— Какво искате да кажете?
— Кучето е мъртво. Чуждия го уби, а аз убих Чуждия.
Жената остави върху масата своя нож за белене и парче ябълка. Закри лицето си с ръце, наведе се напред в стола със свити рамене и едва чуто захлипа.
— О, Господи — промълви Лем.
Корнъл го пусна. Объркан и потиснат, Лем оправи вратовръзката и заглади гънките върху ризата си. После погледна към панталоните — и леко ги почисти с ръка.
— О, Господи — повтори той.
Корнъл прояви желание да ги отведе до мястото в гората, където беше погребал Чуждия.
Хората на Лем го изровиха. Чудовището беше в найлонов чувал, но не трябваше да го вадят за да се убедят, че вътре е творението на Ярбек.
След убиването му времето беше все хладно, но то вече беше започнало да вони.
Корнъл не пожела да им каже къде е погребано кучето.
— Така и не получи възможност да живее спокойно — каза тъжно той. — Но, за Бога, сега ще го оставим да почива в мир. Никой няма да го постави на маса за аутопсии и да започне да го реже. В никакъв случай.
— В случай, че е засегната националната сигурност може да ви принудят…
— Нека го направят — каза Корнъл. — Ако ме изправят пред съдията и опитат да ме принудят да кажа къде съм погребал Айнщайн, ще разкажа цялата история на пресата. Но ако оставят Айнщайн на мира, ако не ме закачат и не се бъркат в живота ми, ще държа устата си затворена. Нямам намерение да се връщам в Санта Барбара и да се превръщам отново в Травис Корнъл. Сега съм Хиат и ще остана с това име. Старият ми живот свърши веднъж завинаги. Нямам причини да се връщам към него. И ако правителството има малко здрав разум, ще ме остави да бъда Хиат и няма да застава на пътя ми.