Вдигнаха купон в белосаната дървена къща върху гористите склонове над Тихия Океан. И тъй като семейство Хиат скоро щяха да се местят в нова, по-голяма къща малко на север по брега, направиха празненство, което да се помни винаги, не просто веселба по случай рождения ден, а последно сбогом на дома, който за първи път ги подслони като семейство.
Джим Кийн пристигна с колата си от Кармъл, водейки Пука и Сади, двата черни лабрадора, и младия си златен ретривър — Леонардо, когото обикновено наричаше Лео. Дойдоха и няколко по-близки приятели от кантората за недвижими имоти в Кармъл Хайландс, където работеше Сам — за всички Травис, и от галерията в Кармъл, представяща и продаваща картините на Нора. Всички тези приятели доведоха и своите ретривъри, всичките — от второто котило на Айнщайн и неговата другарка, Мини.
Нямаше го само Гарисън Дилуърт. Миналата година той бе починал в съня си.
Прекараха един великолепен, чудесен ден, не само защото бяха приятели и се наслаждаваха на времето, прекарано заедно, но и защото споделяха една тайна радост, която щеше винаги да ги свързва като огромно, вечно растящо семейство.
Всичките кучета от първото котило, които Травис и Нора не пожелаха да дават никому — и те живееха в белосаната дървена къща — също присъстваха: Мики, Доналд, Дейзи, Хюи, Дюи, Луи.
Кучетата прекараха още по-добре от хората — търкаляха се по поляната, играеха на криеница в гората и гледаха филми на видеото във всекидневната.
Патриархът на кучето семейство също участва в някои от игрите, но прекара повече време с Травис и Нора и, както обикновено, стоеше близо до Мини. Той накуцваше — и щеше цял живот да остане така — защото десният му заден крак беше тежко счупен от Чуждия и би останал съвсем неизползваем, ако ветеринарният лекар не беше вложил цялото си старание за възстановяване на неговите функции.
Травис често се чудеше дали наистина Чуждият бе захвърлил Айнщайн с голяма сила към стената на детската стая и след това бе решил, че той е мъртъв. Или в момента, когато е държал съдбата на ретривъра в свои ръце, звярът бе проникнал някъде дълбоко в себе си, където е съзрял капчица милост и състрадание, съществуваща там въпреки волята на неговите създатели. Може би си беше припомнил единственото приятно преживяване в лабораторията заедно с кучето — анимационните филми. И спомняйки си, че е споделял това чувство с него, за пръв път бе усетил в себе си мъничка възможност да стане като другите живи същества. Докато е изпитвал това чувство, сигурно му е било по-трудно да убие Айнщайн, отколкото е мислел. А с едно замахване на тези нокти е можел просто да го разкъса.
Но въпреки че продължи да накуцва, Айнщайн се отърва от татуировката на ухото благодарение на Джим Кийн. Вече никой не можеше да докаже, че той е бил кучето от Банодайн — а и той все така умело се преструваше на „глупаво куче“, стига да пожелаеше това.
От време на време, докато веселието за третия рожден на малкия Джими беше в разгара си, Мини поглеждаше своя партньор и децата си с чаровно объркване, зашеметена от техните необикновени привички и странности. Въпреки че тя никога нямаше да ги разбере напълно, никоя майка на кучета не бе получавала и половината от обичта, с която я даряваха тези, които бе довела на този свят. Тя се грижеше за тях, но и те се грижеха за нея, бяха пазители и стражи един на друг.
Уморени след този хубав ден, след като гостите си тръгнаха, Джими заспа в своята стая, а Мини и първите й деца се приготвяха за сън, Айнщайн, Травис и Нора се събраха в килерчето до кухнята.
Тръбичките с букви от „Скрабъл“ вече ги нямаше. Вместо тях на пода стоеше компютър „IBM“. Айнщайн взе една писалка в уста и затрака по клавишите. На екрана се появиха думите:
ТЕ РАСТАТ БЪРЗО.
— Да, растат — каза Нора. — А твоите растат по-бързо от нашите.
НЯКОЙ ДЕН ЩЕ ГИ ИМА ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ.
— Някой ден, стига да мине време и да имат малки — съгласи се Травис, — те ще бъдат навсякъде.
ТОЛКОВА ДАЛЕЧЕ ОТ МЕНЕ. ТЪЖНО Е.
— Да, тъжно е — рече Нора. — Но рано или късно малките птички излитат от гнездото.
А КОГАТО АЗ СИ ОТИДА?
— Какво искаш да кажеш? — попита Травис, наведе се и разроши гъстата козина на кучето.
ЩЕ СИ СПОМНЯТ ЛИ ЗА МЕНЕ?
— О, да, рошава муцуно — увери го Нора, коленичи и го прегърна. — Докато съществуват кучета и докато съществуват хора, достойни да се разхождат до тях, всички ще те помнят.