Кучешката боязън обезкуражаваше и Травис. Ретривърите бяха известни с храбростта и куража си. Бяха специално отгледани за другари на ловците и често ги използуваха в опасни спасителни операции. Каква заплаха или враг можеха да предизвикат такъв ужас в едно силно и достойно куче като това?
Нещото в гъсталака продължаваше към тях, вече на не повече от двадесет фута.
Въпреки че все още не бе видял нищо необикновено, Травис беше обладан от суеверен страх, долавяше някакви неопределими, но зловещи присъствия. Продължаваше да си повтаря, че е случил на пума, просто пума, която вероятно се страхуваше повече от него. Но ледените иглички пълзящи по целия му гръбнак чак до главата, сега се изостриха. Ръката му беше толкова хлъзгава от пот, че се опасяваше пистолетът да не се изплъзне от нея.
Петнайсет фута.
Травис насочи оръжието нагоре и стисна спусъка за единичен предупредителен изстрел. Пукотът замря в гората и проехтя надолу в дългия каньон.
Кучето дори не потрепна, но нещото в гъсталака веднага се отдалечи от тях и побягна на север, нагоре по склона към ръба на каньона. Травис не можеше да го види, но можеше ясно да очертае пътя на бързото му движение през високите до кръста плевели и храстите, които се поклащаха и разделяха от бързия му ход.
За секунда-две той почувствува облекчение, защото помисли, че го е подплашил. Но тогава видя, че то всъщност не бягаше от тях. То се носеше по дъга на север-северозапад и щеше да достигне дивечовата пътека над тях. Травис предусети, че съществото се опитва да затвори пътя им и да ги принуди да напуснат каньона по долния маршрут, където щеше да има повече и по-добри възможности за нападение. Той не можеше да разбере как схвана това, знаеше само, че наистина е така.
Неговият първичен инстинкт за самосъхранение го поведе, без да е нужно да обмисля движенията, които прави. Той автоматично изпълняваше необходимото. Не беше чувствувал тази животинска непоколебимост от времето, когато участвува във военни действия почти преди десет години.
Като се опитваше да държи под око издайническото потреперване на храсталака вдясно, захвърли раницата и стискайки само пистолета, Травис се втурна нагоре по стръмната пътека и ретривъра се затича след него. Но колкото и бърз да беше, не беше достатъчно бърз да изпревари непознатия враг. Когато разбра, че съществото ще достигне пътеката доста преди него, той стреля предупредително още един път, но този път противникът нито се изненада, нито се отклони. Два пъти стреля и в самия храсталак, там, където нещото се движеше, без да го е грижа дали там има човек или не, и този път успя. Не вярваше да го е улучил, но най-накрая го изплаши и то свърна встрани.
Продължаваше да тича. Трябваше непременно да стигне до ръба на каньона, където дърветата бяха редки по върха на билото, където храстите бяха оскъдни и където по-силната слънчева светлина не позволяваше на сенките да бъдат скривалища.
Когато пристигна на билото след две минути, беше страшно изтощен. Мускулите на прасците и бедрата му горяха от болка. Сърцето му туптеше тъй, че не би се изненадал да чуе как ехото му прескача от баир на баир и се връща обратно през целия каньон.
На това място беше спрял да си хапне бисквити. Гърмящата змия, която преди се препичаше на слънце, я нямаше.
Златният ретривър беше последвал Травис. Стоеше до него задъхан и гледаше надолу по склона, който току-що бяха изкачили.
Травис беше леко замаян и искаше да седне и почине, но съзнаваше, че още го грози неясната опасност, затова също погледна надолу по пътечката и проследи ниските храсти, които виждаше. Ако неизвестното същество още ги преследваше, то щеше да е по-предпазливо, изкачвайки склона без да движи плевели и храсти.
Ретривърът започна да вие и дръпна веднъж Травис за крачола. После препусна през тесния хребет към един склон, който щеше да ги изведе в съседния каньон. Очевидно кучето мислеше, че още са в опасност и трябва да не спират.
Травис беше на същото мнение. Разчиташе на инстинкта, пробуден от атавистичния му страх — и хукна след кучето по другата страна на хребета, към друг горист каньон.
2
Винсент Наско чакаше в тъмния гараж от часове. Личеше му, че не обича да чака. Беше едър — над двеста фунта4, висок шест фута и три инча5, много мускулест и винаги изглеждаше така зареден с енергия, сякаш щеше да се взриви всеки момент. Широкото му лице беше спокойно и обикновено беше безизразно като на крава. Но в зелените му очи проблясваше жизненост, нещо беше винаги нащрек като в очите на див звяр — свирепа котка от джунглите, а не човек. Също като котка, въпреки грамадната си енергия, той беше търпелив. Можеше да се готви за скок с часове, тих и неподвижен, чакащ жертвата.