Джон Гришам
Пазителите
На Джеймс Макклоски,
защитник на невинните
1
Дюк Ръсел не е извършил отвратителните престъпления, за които е осъден, но въпреки това след час и четиресет и четири минути го очаква екзекуция. Както винаги в злокобни нощи като тази с наближаването на последния час часовникът сякаш тиктака по-бързо. Два пъти съм преживявал обратното броене в други щати. Първия път кръгът се затвори и осъденият изрече последните си думи. Втория път като по чудо финалът беше различен.
Колкото и да тиктака часовникът, екзекуция няма да има, не и тази нощ. Може би някой ден онези, които управляват Алабама, ще успеят и Дюк ще получи последната си вечеря, преди да забодат иглата в ръката му, но няма да е сега. Той очаква изпълнението на смъртната си присъда едва от девет години. В този щат се чака средно по петнайсет. Не е необичайно да минат и двайсет. Подали сме обжалване, което се размотава из Единайсети апелативен съд в Атланта и озове ли се върху бюрото на правилния съдебен служител, след няма и час екзекуцията ще бъде отложена. Дюк ще се върне в ужасните условия на строгия тъмничен затвор, но няма да умре днес.
Той е мой клиент от четири години. За него работи и огромна адвокатска фирма от Чикаго, посветила хиляди часове на безплатна защита, както и организация с идеална цел от Бърмингам, която се бори против смъртното наказание и действа на много фронтове. Преди четири години, когато се убедих в невинността на Дюк, се съгласих да бъда неговият водещ адвокат. В момента работя по пет случая на погрешни присъди, поне според мен погрешни.
Присъствал съм на екзекуцията на мой клиент. Все още вярвам, че беше невинен, просто не успях да го докажа навреме. Един ми е предостатъчен.
За трети път днес влизам в отделението на смъртниците и спирам пред металдетектора на входа, където двама навъсени надзиратели охраняват територията си. Единият държи клипборд и се вторачва в мен, сякаш е забравил как се казвам след последното ми посещение преди по-малко от два часа.
— Поуст, Кълън Поуст — осведомявам аз кретена. — Идвам при Дюк Ръсел.
Той преглежда клипборда си, все едно съдържа жизненоважна информация, намира каквото търси и слага пластмасова кошница върху къса конвейерна лента. Както и преди, поставям в нея куфарчето и мобилния си телефон.
— Часовникът и коланът? — Правя се на голям умник.
— Не — изсумтява ми кретенът в отговор.
Преминавам през рамковия металдетектор, който ме пропуска, и за пореден път адвокат на погрешно осъден човек успява да влезе невъоръжен и по каналния ред в отделението на смъртниците. Вземам си куфарчето и мобилния и тръгвам след друг надзирател по гол коридор към огромна решетка. Надзирателят кимва, резетата прищракват и издрънчават, решетката се плъзва и ние поемаме по друг коридор, навлизаме все по-навътре в тази потискаща сграда. Завиваме и стигаме до няколко души, които чакат пред стоманена врата без прозорче. Четирима униформени, двама в костюми. Единият костюмар е директорът.
Той ме поглежда мрачно и пристъпва към мен.
— Имате ли една минута?
— Да, но не повече — отговарям.
Отделяме се от групата да поговорим на четири очи. Не е лош човек, просто си върши работата, но отскоро е на поста, така че досега никога не е изпълнявал смъртно наказание. Освен това е врагът, ето защо каквото и да иска от мен, няма да го получи. Доближаваме глави като първи приятели и той прошепва:
— Какви са изгледите?
Озъртам се, уж да преценя положението, и отговарям:
— Ами не знам. Може да се стигне и до екзекуция.
— Нашите юристи казват, че това е сигурно.
— Вашите юристи са идиоти. Този разговор сме го водили вече.
— Стига, Поуст. Какви са шансовете му в момента?
— Петдесет на петдесет — лъжа го.
Отговорът ми го озадачава, не е сигурен как да реагира.
— Искам да се срещна с клиента си — настоявам.
— Разбира се — казва директорът по-високо и сякаш обезсърчено.
Не бива някой да си помисли, че ми съдейства, затова той изфучава намръщено. Надзирателите отстъпват, докато един от тях отваря вратата.
В килията Дюк лежи със затворени очи. Преди тържествения момент правилата му позволяват малък цветен телевизор, на който да гледа каквото си иска. Телевизорът работи без звук и по новините показват опустошителни пожари на запад. Последните мигове от живота на Дюк не са новина от национален мащаб.
Всеки щат със смъртна присъда спазва собствени глупави ритуали преди екзекуцията с цел да има колкото се може повече драма. Тук позволяват посещения от близки роднини в голяма стая без преграда. В десет вечерта местят осъдения в килия непосредствено до залата, където ще бъде убит. Разрешено е при него да влизат свещеник и адвокат, никой друг. Поднасят му последната вечеря към десет и половина — може да поръча каквото си пожелае освен алкохол.