Влизам там и включвам осветлението. В средата има дълга овална маса, която купих на старо за сто долара. Край нея сме наредили десет различни стола, събрани през годините. Каквото не достига откъм стил и вкус, се наваксва с характер. На едната стена, нашата Стена на славата, има осем рамкирани цветни портрета на оневинените с наша помощ, като в центъра е снимката на Франки. Усмихнатите им лица ни вдъхновяват да постоянстваме, да противодействаме на системата, да се борим за справедливост.
Само осем. Чакат още хиляди. Работата ни няма край и макар тази действителност да изглежда обезсърчаваща, тя е и силно мотивираща.
На друга стена има пет по-малки снимки на настоящите ни клиенти в затворническо облекло. Дюк Ръсел в Алабама. Шаста Брайли в Северна Каролина. Били Рейбърн в Тенеси. Къртис Уолас в Мисисипи. Джими Флаглър в Джорджия. Трима чернокожи, двама бели, една жена. В нашата работа цветът на кожата и полът нямат значение. Окачили сме и вестникарски изрезки в рамки, уловили славните мигове, когато извеждаме невинните си клиенти от затвора. Аз присъствам на повечето от тях заедно с други адвокати, които са ни съдействали. Мейзи и Вики също са на някои снимки. Усмивките ни са заразителни.
Качвам се по стълбите към своя мансарден апартамент. Живея без наем в тристайно жилище на последния етаж. Няма да описвам мебелировката. Достатъчно е да кажа, че двете жени в живота ми, Вики и Мейзи, не припарват до това място. Средно десет нощи в месеца съм тук и си личи колко е занемарено. Истината е, че апартаментът ми щеше да е още по-разхвърлян, ако живеех в него постоянно.
Вземам душ в тясната си баня и се просвам на леглото.
След двучасов непробуден сън ме сепват шумове на долния етаж. Обличам се и излизам, препъвайки се. Мейзи ме посреща с широка усмивка и мечешка прегръдка.
— Поздравления — не спира да повтаря тя.
— Бяхме на косъм от екзекуцията, момичето ми, на косъм. Дюк ядеше пържолата си, когато ми се обадиха.
— Дояде ли я?
— Разбира се.
Четиригодишният й син Даниъл дотичва при мен. Той няма представа къде съм бил снощи, нито какво съм правил, но винаги е готов за прегръдка. Вики ни чува и идва при нас. Още прегръдки, още поздравления.
Когато изгубихме и екзекутираха Албърт Хувър в Северна Каролина, си поплакахме в кабинета на Вики. Сега е къде-къде по-приятно.
— Ще направя кафе — казва Вики.
Нейният кабинет е малко по-просторен и не е задръстен с играчки и сгъваеми масички, отрупани с блокчета за оцветяване, затова се оттегляме там да обсъдим случилото се. Тъй като съм говорил по телефона и с двете по време на обратното броене, те са запознати с повечето подробности. Разказвам им за срещата си с Франки и обсъждаме следващата стъпка по случая на Дюк. Най-неочаквано вече нямаме краен срок, няма дата за екзекуцията, над хоризонта не е надвиснала зловеща заплаха и напрежението е спаднало. Случаите със смъртна присъда се придвижват с години към срещата с иглата, бавни като ледници. После настава някакво безумие, работим денонощно, а когато отлагат екзекуция, знаем, че ще минат месеци и години преди следващия стрес. Никога не се отпускаме обаче, защото клиентите ни са невинни и се мъчат да оцелеят в кошмарните затвори.
Обсъждаме останалите четири случая, но при тях няма застрашителен краен срок. Зачеквам най-неприятния проблем, когато питам Вики:
— Ами бюджетът?
Тя се усмихва както винаги и отговаря:
— О, зле сме.
— Трябва да се обадя по телефона — казва Мейзи. Изправя се и ми лепва целувка на челото. — Добра работа, Поуст.
Тя предпочита да избягва разговорите за бюджета и двамата с Вики не я товарим с тях. Мейзи излиза и се връща в кабинета си.
— Разполагаме с чека от фондация „Кейхил“ за петдесет хиляди, който ще ни плати сметките за следващите няколко месеца — обяснява Вики.
Нуждаем се от около половин милион годишно, за да финансираме дейността си, и набавяме парите, като се молим на малки организации с идеална цел и на няколко частни лица. Ако ме биваше да набирам средства, щях да прекарвам половината от времето си в телефонни разговори, писане на писма и изнасяне на речи. Има пряка връзка между парите, които можем да похарчим, и броя на погрешно осъдените, които сме в състояние да оправдаем, но аз просто нямам нито време, нито желание да прося непрестанно. С Вики отдавна сме решили, че не желаем голям брой служители и непрекъснатото напрежение около подсигуряването на средства. Предпочитаме малка и стегната фирма и наистина сме много стегнати.