— Печелите! — Отпуска се тежко на стола си, опипва папийонката си и с огромно задоволство ни съобщава прекрасната новина. — Няма съвпадение. Изобщо няма човешка кръв. О, има много по ризата на Русо, нулева група като петдесет процента от хората, но не знаем нищо повече. Както ви казах, тук нямаме ДНК лаборатория, но за щастие, не ви и трябва. Кръвта по фенерчето е от животно, най-вероятно заек или друг подобен малък бозайник. В доклада ще си послужа със съответните научни термини, но сега няма. Тръгвам, защото не съм мигнал цяла нощ с този случай. След два часа имам полет. Не изглеждате изненадан, Поуст.
— Не съм изненадан, докторе, просто изпитвам облекчение да науча истината.
— Той ще излезе на свобода, нали?
— Никога не е толкова просто. Знаете как е. Месеци наред ще се борим в съда със зъби и нокти, но накрая ще го измъкнем. Благодарение на вас.
— Вие свършихте черната работа. Аз съм най-обикновен учен.
— А отпечатъкът от палец?
— Добрата новина е, че не е на Куинси. Лошата новина е, че не е и на Фицнър. Засега не знаем чий е, но криминалистичната лаборатория на Флорида продължава да търси. Снощи са го пуснали в системата си, но не са намерили съответствие. Което вероятно означава, че човекът, който е пипал батерията, няма отпечатъци в системата. Може да е всеки. Съпругата на Фицнър, чистачката му, някое от момчетата в службата му. Човек, за когото не сте чували и когото може би никога няма да намерите.
— Но това няма значение, нали? — пита Франки. — Ако фенерчето не е било на местопрестъплението, истинският убиец не го е използвал.
— Точно така — съгласява се Кайл. — Какво се е случило тогава? Подозирам, че Фицнър е убил заек, взел е кръв от него и е изцапал фенерчето. Аз на негово място бих използвал голяма спринцовка и бих опръскал стъклото от разстояние около метър и половина. Биха се получили хубави пръски. Оставил го е да изсъхне, като е пипал с ръкавици, пъхнал го е в джоба си, извадил е заповед за обиск на колата на Куинси и го е подхвърлил. Познавал е Пол Норуд, така наречения експерт, и се е погрижил обвинението да наеме него. Норуд би казал всичко срещу заплащане, затова е пристигнал в града с напомпаната си биография и е убедил, да кажем, простодушните съдебни заседатели. Повечето от които бели, доколкото си спомням.
— Единайсет от общо дванайсет — уточнявам аз.
— Сензационно убийство, жажда за справедливост, идеалният заподозрян с мотив и изобретателно натопяване. Куинси се е разминал на косъм със смъртната присъда и е бил вкаран в затвора до живот. Двайсет и три години по-късно вие, Поуст, откривате истината. Заслужавате медал.
— Благодаря, докторе, но медалите не ни интересуват. Само отмяната на погрешни присъди.
— За мен беше истинско удоволствие. Фантастичен случай. Ще дойда, когато ви потрябвам.
На излизане от Ричмънд се обаждам на любимата си медицинска сестра, която подава телефона на Куинси. Простичко му обяснявам, че вече разполагаме с ценно доказателство, което един ден ще го оневини. Омаловажавам шансовете ни за бързо освобождаване и го предупреждавам, че през следващите няколко месеца ще правим много правни маневри, за да го измъкнем. Той е доволен, признателен и смирен.
Преди тринайсет седмици е станал жертва на нападение и състоянието му се подобрява с всеки изминал ден. Схваща много по-добре и говори по-бързо, речникът му се разширява. Един от главните ни проблеми е неспособността му да проумее, че рехабилитацията му трябва да протича възможно най-бавно. Защото, ако състоянието му се подобри достатъчно, ще го върнат в затвора. Много пъти съм се опитвал да обясня на него и на лекарския екип колко е важно нещата да стават бавно. Само че пациентът е уморен от мудното темпо, писнало му е от болницата, от операциите, от иглите и тръбичките. Иска му се да стане и да хукне.
Франки кара на юг, а аз провеждам дълги телефонни разговори с Мейзи, Сюзан Ашли и Бил Канън. Идеите са толкова много, че Мейзи организира конферентен разговор и целият екип провежда едночасова мозъчна атака. На нея й хрумва блестяща идея — номер, който е обмисляла от известно време. Според законите във Флорида молбите за преразглеждане на вече издадена присъда трябва да се подават в окръга, където осъденият излежава присъдата си. Поради това съдия Планк бива затрупан с планина от документи — затворът „Гарвин“ е на един хвърлей място в окръг Пойнсет. Твърде изтощен е, за да изпитва състрадание, и не би разпознал ново доказателство, дори ако го ухапе по задника.
В момента обаче Куинси не е в „Гарвин“. Намира се в болница в Орландо, център на окръг Ориндж, с население 1,5 милиона души и седалище на четиресет и трима апелативни съдии. Ако подадем нова молба тук, тя ще бъде отхвърлена от щата с мотива, че ние просто се опитваме да си изберем съд. Но нямаме нищо за губене. Успеем ли, ще представим новите си доказателства пред нов съдия от град с известна етническа пъстрота. Изгубим ли, ще се върнем при стария Планк за нов опит. Най-напред обаче трябва да оттеглим обжалването си на отказа на Планк в отговор на първата ни молба. То вече три месеца стои неразгледано от Върховния съд в Талахаси.