Съдия Кумар се приближава без съдийската си тога и ние го обсипваме с благодарности. Можеше да чакаме един или шест месеца, дори няколко години, можеше той дори да не отсъди в наша полза и да ни запрати във вихъра на обжалванията, където нищо не е сигурно и времето няма значение. Едва ли ще му се удаде отново възможност да освободи невинен човек, лежал две десетилетия в затвора, затова се наслаждава на мига. Куинси се изправя за прегръдка, която после става заразителна.
Това е десетата ни отменена присъда, втора за последната година, и всеки път се чудя какво да говоря, когато се изправя пред камерите и репортерите. Куинси взема думата пръв и изразява признателността си. Казва, че няма конкретни планове, че не е имал време да чертае планове, само иска да хапне ребърца с бира. Решавам да проявя великодушие и да не обвинявам виновниците. Благодаря на съдия Кумар за смелостта да постъпи, както е редно и справедливо. Научил съм, че на колкото повече въпроси отговаряш, толкова по-вероятно е да сгафиш, затова след десет минути благодаря на репортерите и си тръгваме.
Франки е спрял пикапа до тротоара. Казвам на Вики и Мейзи, че ще се видим в Савана след няколко часа, и се мятам на предната седалка. Куинси пропълзява на задната и пита:
— Какво е това, по дяволите?
— Спортен пикап с две врати — отговаря Франки и потегля.
— Много е на мода, особено сред белите — отбелязвам.
— Познавам и чернокожи, които ги карат — отбранително казва Франки.
— Просто потегляй, човече — подканва го Куинси, наслаждавайки се на свободата си.
— Искаш ли да минем през „Гарвин“ да си вземеш нещата? — питам.
И двамата се засмиват.
— Може би ще ми трябва нов адвокат, Поуст — казва Куинси.
— Ами давай. Едва ли ще намериш по-евтин от мен.
Куинси се навежда между предните седалки.
— Поуст, още не сме говорили за това, но според теб колко ще получа от щата, след като съм оправдан?
— Петдесет хиляди годишно за всяка година в затвора. Над един милион долара.
— А кога?
— Ще отнеме няколко месеца.
— Но е сигурно, нали?
— На практика, да.
— Колко процента е твоят дял?
— Николко.
— Стига де.
— Така е — намесва се Франки. — Джорджия ми плати доста пари, а Поуст отказа да вземе и цент.
Хрумва ми, че съм в компанията на двама чернокожи милионери, макар че са спечелили състоянието си по неописуем начин.
Куинси се обляга назад, въздиша, засмива се и казва:
— Не мога да повярвам. Когато се събудих сутринта, мислех, че ще ме върнат в затвора. Къде отиваме, Поуст?
— Изчезваме от Флорида, преди на някого да му скимне нещо различно. Не питай на кого. Още не знам кой, къде, как и защо, но хайде да се покрием в Савана за няколко дни.
— Искаш да кажеш, че някой може да ме търси ли?
— Не мисля, но да не рискуваме.
— Ами Марвис?
— Поръчах му да ни чака в Савана. Довечера ще ядем ребърца, знам точно къде.
— Искам ребърца, бира и жена.
— Е, мога да ти уредя първите две — отговарям.
Франки ме стрелва с поглед, за да покаже, че има нещо наум за третото.
След като е на свобода от половин час, Куинси иска да спрем в заведение за бургери край оживено шосе. Влизаме и купуваме безалкохолно и пържени картофи. Той избира маса до прозореца, където се опитва да ни обясни какво е усещането да седиш и да се храниш като нормален човек. Свободен да влиза и да излиза. Свободен да поръчва каквото си пожелае от менюто. Свободен да отиде до тоалетната, без да иска разрешение и да се страхува, че там може да му се случи нещо лошо. Горкият, толкова е разчувстван, че току се разплаква.
Качваме се отново в пикапа, включваме се в натовареното движение на междущатско шосе 95 и бавно запълзяваме на север по Източното крайбрежие. Оставяме Куинси да избира музиката и той харесва ранните „Мотаун“. Нямам нищо против. Заинтригуван е от живота на Франки и го пита как е оцелял през първите месеци след затвора. Франки го предупреждава за парите и за новите приятели, които те ще привлекат. После Куинси задрямва и се чува само музиката. Заобикаляме Джаксънвил и на трийсетина километра от границата с Джорджия Франки промърморва:
— По дяволите!
Обръщам се и виждам сини лампи. Сърцето ми се свива, когато Куинси се събужда и забелязва лампите.
— С превишена скорост ли караше? — питам.
— Май да. Не внимавах — казва Франки.
Втора кола с включени сигнални светлини се присъединява към първата, но незнайно защо, полицаите не слизат. Не е добър знак. Бръквам в куфарчето, вадя свещеническата якичка и я слагам.