Както винаги, досието на Куинси, което сме изготвили, е дебело. Постарали сме се да научим колкото се може повече за него.
— Е, какво ще правим сега, Поуст? — пита той с усмивка.
— О, чака ни много работа. Ще започнем от местопрестъплението и ще разследваме всичко.
— Случи се много отдавна.
— Така е, но Кийт Русо си остава мъртъв, а хората, дали показания срещу теб, са живи. Ще ги намерим, ще се опитаме да спечелим доверието им, пък да видим какво ще кажат сега.
— А онзи доносник?
— Невероятно, но факт — наркотиците не са го убили. Хъфи отново е в затвора, този път в Арканзас. Прекарал е зад решетките деветнайсет от своите четиресет години, все заради наркотиците. Ще отида да се срещна с него.
— Нали не очакваш да признае, че е излъгал?
— Може пък да го направи. При доносниците никога не се знае. Професионалните лъжци се забавляват с лъжите си. В жалката си кариера Хъфи е доносничил във връзка с поне още пет дела, винаги в резултат на изгодни сделки с ченгетата. Нищо не печели, ако се придържа към лъжите, които е наговорил пред твоите съдебни заседатели.
— Никога няма да забравя как го въведоха в залата — изкъпан, с бяла риза и вратовръзка. Отначало не го познах. Бяха минали десет месеца, откакто бяхме в една килия. А когато заговори за моето признание, ми идеше да се разкрещя. Ченгетата явно му бяха разкрили подробности за престъплението: за прекъсването на тока, за фенерчето, такива работи. Веднага ми стана ясно, че ми е спукана работата. Погледнах съдебните заседатели — личеше си, че попиват всяка дума. Всичко. До последната лъжа. И знаеш ли какво, Поуст? Седях, слушах Хъфи и си мислех: човече, този тип се закле, че ще говори истината. А съдията би трябвало да се увери, че свидетелите говорят истината. Прокурорът беше наясно, че Хъфи лъже, че се е споразумял с ченгетата, за да си спаси кожата. Всички го знаеха освен наивниците в съдебното жури.
— Срам ме е да го кажа, но това се случва постоянно, Куинси. Всеки ден в съда свидетелстват клеветници от затвора. В други цивилизовани страни това е забранено, но тук не е.
Куинси затваря очи и клати глава.
— Е, като се срещнеш с това нищожество, кажи му какво мисля за него.
— Мисълта за отмъщение не помага зад решетките, Куинси. Само си хабиш силите.
— Може и така да е, но аз имам предостатъчно време да размишлявам за всичко. Ще говориш ли с Джун?
— Ако е съгласна.
— Обзалагам се, че няма да бъде.
Бившата му жена се е омъжила повторно три години след процеса, после се е развела и сега има трети съпруг. Франки я издири в Талахаси, където живее под името Джун Уокър. Явно в крайна сметка е постигнала известна стабилност като втората съпруга на Отис Уокър, електротехник в Университета на Флорида. Живеят в типичен за средната класа квартал с предимно чернокожи обитатели и имат едно общо дете. Тя има и пет внучета от първия си брак, които Куинси не е виждал дори на снимка. След съдебния процес не се е срещал с нито едно от трите си деца. В представите му те са все още невръстни хлапета.
— Защо да не иска да говори с мен? — питам го.
— Защото и тя излъга. Всички излъгаха, Поуст. Дори вещите лица.
— Не съм сигурен дали вещите лица са съзнавали, че лъжат. Просто не са разбирали научната страна на нещата и са дали погрешно мнение.
— Както и да е, ти се оправяй с това. Аз прекрасно знам, че Джун излъга. Излъга за пушката и за фенерчето, излъга и като каза на съдебните заседатели, че в нощта на убийството съм бил в града.
— Защо е излъгала, Куинси?
Той клати глава, все едно съм задал глупав въпрос. Оставя слушалката, разтрива очи, после отново я взема.
— Тогава с нея водехме война, Поуст. Изобщо не биваше да се женим и със сигурност трябваше да се разведем. Русо здравата ме прецака с развода и аз се оказах неспособен да плащам издръжката за нея и за децата. Тя беше без работа, в тежко положение. Забавех ли се с плащането, започваше да ме съди. Разводът беше неприятен, но не колкото онова, което последва. Намразихме се до смърт. Когато ме арестуваха за убийството, дължах на Джун около четиресет хиляди долара. Сигурно още ги дължа. По дяволите, нека пак да ме съди.
— Значи е било отмъщение?
— По-скоро омраза. Никога не съм имал пушка, Поуст.
— Проверихме. Нищо не открихме.
— Видя ли!
— Само че официалните данни нямат голямо значение, особено в този щат. Има поне сто начина човек да се снабди с оръжие.
— На кого вярваш, Поуст — на мен или на тая лъжкиня?
— Ако не ти вярвах, нямаше да съм тук, Куинси.