Те все още са някъде там, а Куинси продължава да мисли за тях.
Трите часа се изнизват бързо, защото обсъждаме много неща: книги — той чете по две-три на седмица; хората, чието оправдаване съм издействал — запленен е от тях; политиката — следи събитията чрез вестници и списания; музиката — обича бандите на Детройт от 60-те години; затворите — ругае системата, която не прави нищо за превъзпитанието на осъдените; спорта — има малък цветен телевизор и е страшен запалянко. Когато надзирателят тропа на вратата ми, аз се сбогувам с Куинси и му обещавам да се върна. Допираме юмруците си през преградата и той отново ми благодари.
7
Шевролетът импала, собственост на Отис Уокър, се намира на служебния паркинг зад техническите сгради в края на университетския кампус. Франки е паркирал наблизо и чака. Моделът на колата е от 2006 г., Отис я е купил втора ръка със заем от кооперативната банка — Вики разполага с документите. Втората му съпруга Джун кара тойота седан, напълно изплатена. Шестнайсетгодишният им син още няма шофьорска книжка.
В пет и пет следобед Отис излиза от сградата заедно с двама колеги и се запътва към паркинга. Франки слиза и уж проверява гумите си. Работниците се сбогуват на висок глас и се разпръсват. Докато Отис отваря вратата на колата си, Франки изниква до него изневиделица и пита:
— Господин Уокър, имате ли една минута да поговорим?
Отис тутакси става подозрителен, но Франки е чернокож мъж с приятна усмивка, а Отис не е първият непознат, към когото се обръща.
— Може би — отговаря той.
Франки протяга ръка с думите:
— Казвам се Франки Тейтъм и работя като следовател за адвокат от Савана.
Отис става още по-подозрителен. Хвърля в колата празната кутия от обяда си, затваря вратата и казва:
— Добре.
Франки помирително вдига двете си ръце и обяснява:
— Идвам с мир. Просто търся информация относно стар случай.
Ако беше бял, в този момент Отис щеше да го отреже, но Франки изглежда безобиден.
— Слушам ви.
— Сигурно жена ви е говорила пред вас за първия си съпруг Куинси Милър.
Името предизвиква леко отпускане на раменете, но Отис е достатъчно любопитен да продължи още малко:
— Не кой знае колко.
— Адвокатът, за когото работя, го представлява. Убедени сме, че Куинси е бил натопен за убийството, и се опитваме да го докажем.
— Ами успех! Той си е получил заслуженото.
— Всъщност не е така, господин Уокър. Куинси е невинен човек, лежал двайсет и две години в затвора за чуждо престъпление.
— Наистина ли го вярвате?
— Да. Вярва го и адвокатът, за когото работя.
Отис се замисля над думите му. Няма криминално досие, не е влизал в затвора, но братовчед му е зад решетките за нападение на полицай. За бяла Америка затворите са добри места, където лошите хора плащат за престъпленията си. За черна Америка те твърде често биват използвани, за да се държат малцинствата далече от улиците.
— Кой тогава е убил онзи адвокат? — пита Отис.
— Не знаем и може никога да не разберем, но се опитваме да разкрием истината и да измъкнем Куинси от затвора.
— Не съм сигурен, че мога да ви помогна.
— Съпругата ви обаче може. Свидетелствала е против него. Сигурен съм, че ви е разказала всичко.
Отис свива рамене и се озърта.
— Да речем, но беше отдавна. От години не е споменавала Куинси.
— Може ли да поговоря с нея?
— За какво?
— За показанията й. Тя не е казала истината, господин Уокър. Заявила е пред съдебните заседатели, че Куинси притежава дванайсеткалиброва пушка. Това било оръжието на убийството, но неговият собственик е друг човек.
— Вижте, запознах се с Джун години след убийството. Всъщност тя е имала друг съпруг, преди да се срещнем. Аз съм третият, ясно? Знам, че е преживяла труден период като млада, но в момента живеем добре. Джун няма да иска неприятности, свързани с Куинси Милър.
— Просто ви моля за помощ, Отис, това е. Наш събрат гние в затвора на няма и два часа път от тук. Бели ченгета, бял прокурор и бели съдебни заседатели са отсъдили, че той е убил бял адвокат. Но не е станало така.
Отис се изплюва, обляга се на вратата и скръства ръце на гърдите си.