— Как си? — питам, а той се надига от леглото и се усмихва.
— По-добре няма накъде. Някакви новини?
— Още не, но продължавам да съм оптимист. Би трябвало скоро да ни потърсят.
Дюк е на трийсет и осем години, бял, и преди да го обвинят в изнасилване и убийство, е имал в досието си два ареста за шофиране в нетрезво състояние и няколко глоби за превишена скорост. Никакво насилие. Като младеж обичал купоните и бил доста буен, но след девет години строг тъмничен затвор е поулегнал. Моята задача е да го освободя, което за момента е по-скоро налудничава мечта.
Вземам дистанционното и сменям канала на предаване от Бърмингам, но не включвам звука.
— Изглеждаш страшно уверен — казва той.
— Мога да си го позволя. Мен няма да ме дупчат с иглата.
— Голям веселяк си, Поуст.
— Спокойно, Дюк.
— Спокойно? — Той спуска крака на пода и пак се усмихва. Наистина изглежда спокоен предвид обстоятелствата. — Помниш ли Скелтън Късмета? — пита ме и се засмива.
— Не.
— Най-накрая му видяха сметката преди около пет години, но едва след като три пъти му поднесоха последна вечеря. Три пъти му се размина, преди да го убият. Пица с наденички и чери кола.
— А ти какво си поръча?
— Пържола, пържени картофи и шест бири.
— Не бих разчитал на бирите.
— Ще ме измъкнеш ли от тук, Поуст?
— Не тази вечер, но работя по въпроса.
— Ако изляза от пандиза, ще ида право в някой бар и ще се наливам със студена бира до припадък.
— И аз ще дойда. Ето го и губернатора.
Образът му се появява на екрана и аз пускам звука. Той стои пред сноп микрофони и блеснали в очите му прожектори на камери. С тъмен костюм, вратовръзка с индийски десен, бяла риза и старателно загладена с гел боядисана коса. Въплъщение на политическата реклама. Започва изявлението си с уместна доза загриженост:
— Прегледах задълбочено случая на господин Ръсел и го обсъдих подробно с експерти и следователи. Срещнах се и с близките на Емили Брун, жертвата на престъпленията, извършени от господин Ръсел — те са против идеята за помилване. След като прецених всички аспекти на делото, се убедих, че трябва да потвърдя присъдата. Решението на съда остава в сила и екзекуцията ще се състои. Народът се е произнесъл, затова отказвам да помилвам господин Ръсел.
Губернаторът оповестява това с цялата драматичност, на която е способен, после свежда глава и бавно се оттегля, приключил грандиозното си изпълнение. Край на представлението. Преди три дни намери време за петнайсетминутен разговор с мен, след който обсъди пред любимите си репортери нашата среща „на четири очи“.
Ако проучването му беше достатъчно подробно, той щеше да разбере, че Дюк Ръсел няма нищо общо с изнасилването и убийството на Емили Брун преди единайсет години. Отново изключвам звука на телевизора и казвам:
— Нищо изненадващо.
— Той изобщо помилвал ли е някого? — пита Дюк.
— Не, разбира се.
На вратата се чука силно и някой я отваря широко. Влизат двама надзиратели, единият бута количка с последната вечеря. Двамата излизат. Дюк вперва поглед в пържолата, пържените картофи и възтънкото парче шоколадова торта и казва:
— Няма бира.
— Пийни си от студения чай.
Той сяда на леглото и започва да яде. Храната ухае вкусно, което ми напомня, че не съм слагал залък в уста най-малко едно денонощие.
— Искаш ли да опиташ? — пита Дюк.
— Не, благодаря.
— Не мога да изям всичко това. Чудно защо, нямам апетит.
— Как е майка ти?
Дюк пъха голям къс месо в устата си и дъвче бавно.
— Както може да се очаква, не е много добре. Не спря да плаче, ужасна работа.
Мобилният в джоба ми вибрира, изваждам го. Проверявам кой е и казвам:
— Ето го.
Усмихвам се на Дюк и натискам копчето. Обажда се служител от Единайсети апелативен съд, мой добър познат, и ме осведомява, че шефът му току-що е подписал заповед за отлагане на екзекуцията поради необходимостта от още време, за да бъде установено дали съдебният процес на Дюк Ръсел е бил справедлив. Питам го кога ще бъде оповестено отлагането и той отговаря, че веднага. Поглеждам клиента си и казвам:
— Отлагат. Тази вечер няма да има игла. Колко време ти трябва за пържолата?
— Пет минути — отговаря Дюк с широка усмивка и си отрязва още едно парче.