Лутър Ходжес ме нае веднага след семинарията и ме примами в Савана. Вече е пенсионер, а съпругата му почина преди няколко години. Живее в малка къща, собственост на епархията, на две пресечки от Чипеуа Скуеър. Сега ме чака на верандата, нетърпелив да излезе от къщи.
— Здравей, отче — поздравявам го и се прегръщаме.
— Здравей, синко — отговаря той както винаги. — Отслабнал си.
Начинът ми на живот го тревожи: нередовното хранене, недоспиването, стресът.
— Ти определено не си — отговарям.
Той се потупва по корема и казва:
— Не мога да устоя на сладоледа.
— Умирам от глад, да вървим.
На тротоара сме, хванати под ръка, крачим към Уитакър Стрийт. Лутър е почти осемдесетгодишен и при всяка следваща среща забелязвам, че пристъпва все по-бавно. Леко накуцва, трябва му ново коляно, но твърди, че резервните части са за дъртаците. „Не пускай старчето да влезе в теб“, гласи една от любимите му сентенции.
— Къде се губиш? — пита ме.
— Насам-натам, както обикновено.
— Разкажи ми за случая — настоява той.
Работата ми го интригува и иска да го държа в течение. Знае клиентите на „Пазителите“ по име и следи в интернет развитията по техните дела.
Разказвам му за Куинси Милър и за обичайното трудно начало. Той ме слуша внимателно и както винаги не говори много. Колко от нас могат да се похвалят с истински приятел, който харесва какво правим и е склонен да ни изслушва с часове? Аз съм щастливец, че имам Лутър Ходжес.
Описвам най-главното, без да разкривам поверителна информация, и го питам как върви неговата работа. Всеки ден часове наред пише писма на мъже и жени зад решетките. Това е неговата мисия сега и той я изпълнява всеотдайно. Води педантичен архив и пази копия на цялата си кореспонденция. Фигурираш ли в списъка на Лутър, ще получаваш не само писма, но и картички за рождения си ден и за Коледа. Ако имаше пари, щеше да ги изпрати до последния цент на затворниците.
В момента си пише с шейсет души. Един е починал миналата седмица, млад мъж от Мисури, който се обесил, и гласът на Лутър пресеква, докато ми разказва за него. Човекът споменавал за самоубийство в няколко свои писма и Лутър се разтревожил. Много пъти звънил в затвора да търси съдействие, но нищо не постигнал.
Спускаме се към реката и тръгваме по облите камъни на крайбрежната улица. Любимото ни заведение е рибно ресторантче, което съществува от десетилетия. Лутър ме заведе на обяд там, когато за пръв път дойдох в Савана. На входа той оповестява:
— Аз черпя.
Запознат е с финансовото ми положение.
— Щом настояваш — отговарям.
11
Кампусът на университета „Вирджиния Комънуелт“ се е разпрострял в центъра на Ричмънд. В един студен януарски следобед отивам в катедрата по криминология на Уест Мейн Стрийт. Кайл Бендершмит я ръководи вече двайсет години. Кабинетът му заема целия ъгъл на етажа. Секретарка ми предлага кафе, а аз никога не отказвам. Влизат и излизат студенти. Точно в три следобед прочутият криминолог пристига и ме поздравява с усмивка.
Доктор Бендершмит е на седемдесет и няколко години, слаб и енергичен, и още се облича като колежанин от едно време. Колосан панталон в цвят каки, мокасини и риза с копченца на яката. Много е търсен като вещо лице, но все още обича да преподава и води по два курса на семестър. Съдебната зала не му допада и избягва да свидетелства. И двамата знаем, че ако издействам преразглеждане на делото на Куинси Милър, то ще се случи след години. Обикновено Бендершмит преглежда случая, описва какво е открил, предлага мнение и се заема със следващия случай, а адвокатите запретват ръкави.
Повежда ме към малка заседателна зала. Върху масата е купчината материали, които му изпратих преди три седмици: снимки и схеми на местопрестъплението, снимки на фенерчето, докладът от аутопсията и всички протоколи от процеса — близо 1200 страници.
Махвам с ръка към документите и питам:
— Е, какво мислите?
Той се усмихва и клати глава.
— Прочетох всичко и не проумявам как изобщо е бил осъден този човек. Не е необичайно обаче. Какво се е случило с фенерчето всъщност?
— Избухнал пожар в склада с улики. Така и не намерили фенерчето.
— Да, прочетох за това. Но какво е станало в действителност?