— Защо пристигаш чак сега, Поуст? Знаеш, че съм невинен, измъкни ме.
Усмихвам се и отговарям:
— Приятно ми е да те видя, Джералд. Как си?
— Не ми пробутвай любезности, Поуст. Искам да знам какво правиш там, навън, докато аз тук гния сред извратени типове. Вече седем години отблъсквам авансите на тези сладурчета и адски ми писна.
— Джералд, може би трябва да започнем разговора си отново — отговорих спокойно. — Ти вече ми крещиш и това не ми допада. Не ми плащаш. Предлагам услугите си доброволно. Ако не спазваш добрия тон, аз си тръгвам.
Кук навежда глава и се разплаква. Чакам търпеливо, докато той се опитва да се овладее. Изтрива бузите си с ръкави и избягва да ме поглежда в очите.
— Невинен съм, Поуст — изрича пресекливо.
— Вярвам ти, иначе нямаше да съм тук.
— Онази кучка е накарала момичетата да излъжат и сега ми се присмиват.
— Вярвам ти, Джералд, наистина, но ще мине много време, преди да успея да те измъкна от тук. Просто няма начин да ускоря процеса. Вече ти обясних, че е относително лесно да осъдиш невинен човек и на практика почти невъзможно да го оневиниш.
— Толкова е несправедливо, Поуст.
— Знам, знам. Ето какъв е проблемът, Джералд. Опасявам се, че ако излезеш утре, ще направиш някоя глупост. Много пъти съм те предупреждавал да не кроиш планове за възмездие, но ако още ти се въртят в главата, аз се отказвам.
— Няма да я пребия, Поуст. Обещавам. Няма да сътворя някоя щуротия, та отново да ме осъдят.
— Обаче?
— Обаче какво?
— Обаче какво си способен да сътвориш, Джералд?
— Ще измисля нещо. Тя заслужава да полежи малко в затвора след онова, което ми причини. Не мога да допусна да й се размине.
— Откажи се, Джералд. Замини някъде далече и забрави за нея.
— Не мога да го направя, Поуст. Постоянно мисля за тая лъжлива кучка. И за двете й дъщери. Ненавиждам ги с всяка фибра на тялото си. Аз, невинният, гния в затвора, а те си живеят живота и ми се присмиват. Справедливо ли е?
Предпазлив съм по необходимост, затова още не съм му адвокат. Организацията ни похарчи към 20 000 долара и посвети почти две години на проучвания, но още не сме се ангажирали официално. Кук ме притеснява още от самото начало и аз съм си оставил вратичка.
— Но продължаваш да искаш мъст, нали?
Устната му потрепва и очите му отново се навлажняват. Вторачва в мен гневен поглед и кимва.
— Съжалявам, Джералд, но отговорът ми е „не“. Няма да те представлявам.
Най-неочаквано той получава гневен пристъп.
— Не можеш да го направиш, Поуст! — изкрещява в слушалката, после я захвърля и се мята към плексигласовата преграда. — Не! Не! Не можеш да го направиш, мамка му! Ще умра тук! — И започва да удря по преградата с длани.
Стряскам се и се отдръпвам.
— Трябва да ми помогнеш, Поуст! Знаеш, че съм невинен! Не може просто да ме зарежеш тук да умра. Невинен съм! Невинен съм и ти прекрасно го знаеш, мамка му!
Вратата зад мен рязко се отваря и влиза надзирател.
— Сядай! — крясва той на Джералд, който блъска по плексигласа с юмруци.
Надзирателят продължава да му вика, докато вратата зад Кук се отваря и се появява втори надзирател. Той го сграбчва и го дръпва от преградата. Докато излизам от помещението, го чувам да вика:
— Невинен съм, Поуст! Невинен съм.
Сякаш продължавам да чувам гласа му, докато се отдалечавам от „Тъли Рън“.
Четири часа по-късно влизам на територията на женския затвор в Роли, Северна Каролина. Паркингът е пълен и аз както винаги мърморя за парите, които се харчат за затворите в тази страна. Това е огромен бизнес, в някои щати дори печеливш и със сигурност сериозен работодател за всяка общност, на която й е провървяло да има свой затвор. В Съединените щати над два милиона души са зад решетките, а за тях са нужни един милион служители и 80 милиарда долара от парите на данъкоплатците.
Затворът в Северна Каролина трябва да престане да съществува, както и всички останали женски затвори. Много малко жени са престъпнички, грешката им е, че си избират неподходящи гаджета.
Северна Каролина изпраща осъдените на смърт жени в този затвор. В момента са седем, включително клиентката ни Шаста Брайли. Осъдена е за убийството на трите си деца, извършено на около трийсет километра от мястото, където лежи в момента.
Нейната история е поредната печална сага за дете, лишено от шанс в живота. Била дъщеря на наркомани, подмятана между сиропиталища, приемни семейства и роднини в гетата. Зарязала училището, родила, живяла при своя леля, работила на различни места срещу минимално заплащане, родила още едно бебе, станала наркоманка. След раждането на третото дете й провървяло и получила стая в приют за бездомници, където терапевт й помогнал да се изчисти от наркотиците. Някакъв мъж й дал работа и може да се каже, че едва ли не осиновил нея и децата й, а Шаста се преместила в малка къща под наем. Животът й обаче бил постоянна борба и не след дълго я арестували за подправени чекове. Продавала тялото си, а после започнала да продава и наркотици.