На следващия ден Франки отива в лаборатория в Дърам и предава бутилката и един пубисен косъм, който сме отмъкнали от полицейското хранилище за улики. „Пазители на справедливостта“ плаща по 6000 долара за експресно изследване. Резултатите са чудесни. Вече разполагаме с ДНК, която свързва Картър с изнасилването и убийството.
На процеса на Дюк прокуратурата в Алабама включила във веществените доказателства седем пубисни косъма, намерени върху тялото на Емили на местопрестъплението. Дюк предоставил за сравнение свои косми. Вещо лице на обвинението заявило, че с голяма степен на сигурност космите са същите като намерените върху трупа — убедително доказателство, че Дюк е изнасилил Емили и после я е удушил. Според показанията на друго вещо лице Дюк също така е ухапал Емили няколко пъти по време на нападението.
Нито във, нито около тялото й е намерена семенна течност. Без ни най-малко да се смути от този факт, прокурорът Чад Фолрайт просто заявил пред съдебните заседатели, че Дюк „най-вероятно е използвал презерватив“. Нямало доказателство в подкрепа на тази теза, не бил намерен презерватив, но съдебните заседатели приели твърдението за логично. За да издейства смъртна присъда, Фолрайт трябвало да докаже убийство и изнасилване. Жертвата била гола и вероятно била сексуално насилена, но доказателствата били неубедителни. Пубисните косми се превърнали в основната улика.
В някакъв рядък момент, в който бил трезвен, адвокатът на Дюк поискал от съда средства да наеме собствено вещо лице за анализ на космите. Отказали му. Адвокатът или не знаел нищо за ДНК тестовете, или не му се занимавало с тях. Може би просто допуснал, че съдът пак ще го отреже. Ето защо седемте пубисни косъма изобщо не били изследвани.
Но със сигурност били анализирани. Показанията на вещото лице изпратили Дюк зад решетките със смъртна присъда, а преди три месеца от нейното изпълнение го деляха по-малко два часа.
Вече разполагаме с истината.
Верона се намира в средата на щата, в слабонаселена равнина, обрасла с борови гори. За нейните 5000 жители хубава работа е да си шофьор на камион, превозващ дървесина, а лоша — да продаваш хранителни продукти. Един на всеки пет души изобщо няма работа. Мястото е потискащо, но аз често посещавам градчета, които са забравени от времето.
Кабинетът на Чад Фолрайт се намира в сградата на съда, малко по-надолу по прашния коридор от залата, където Дюк е осъден осем години по-рано. Вече съм ходил там веднъж и в бъдеще бих предпочел да го избягвам. Срещата няма да бъде приятна, но съм свикнал. Повечето прокурори ме презират и чувството е взаимно.
Съгласно уговорката ни пристигам в 13:58 ч. и се усмихвам любезно на секретарката на Чад. Очевидно е, че тя също не ме харесва. Естествено, Чад е зает и жената ме кани да седна под неприятния портрет на начумерен съдия, вече покойник, надявам се. Минават десет минути, през които тя трака на компютъра си. От кабинета не се чува нито звук. Петнайсет минути. След двайсетата минута скачам и питам грубо:
— Вижте, имам уговорка за два часа. Идвам отдалече, така че ми обяснете какво става, по дяволите!
Жената поглежда към стар телефонен апарат върху бюрото си и отговаря:
— Той все още разговаря с един съдия.
— Знае ли, че съм тук? — питам достатъчно силно, за да ме чуе шефът й.
— Да. А сега седнете, ако обичате.
Подчинявам се, изчаквам още десет минути, после се приближавам до вратата и чукам силно. Преди тя да успее да реагира, нахлувам вътре и заварвам Фолрайт не на телефона, а пред прозореца, сякаш запленен от гледката към града.
— Уговорихме се за среща в два часа, Чад. Какво става, по дяволите?
— Извинявай, Поуст. Говорих по телефона с един съдия. Заповядай, влез.
— Ами няма да възразя. Пет часа пътувах. Малко вежливост не е излишна.
— Съжалявам — подмята той саркастично и се отпуска в големия си кожен стол.
Приблизително на моята възраст е и през последните петнайсет години съди престъпници, предимно производители и търговци на метамфетамин. Делото за убийството на Емили несъмнено е най-вълнуващото в кариерата му. Три месеца по-рано, преди датата на екзекуцията на Дюк, Фолрайт разказваше на всеки телевизионен репортер, до когото успееше да се докопа, колко тежка е работата му.
— Няма проблем — отговарям и сядам.
— Какво те води насам? — пита той и поглежда часовника си.
— Направихме ДНК анализ — осведомявам го и съумявам да запазя начумереното си изражение. Всъщност ми се иска хубаво да го зашлевя. — Знаем кой е истинският убиец. Не е Дюк Ръсел.