— Практикувам в момента, но специализирам в нещо различно. Преди години работех като служебен защитник, но получих нервен срив. После открих Бог и той ме отведе в семинарията. Станах свещеник и чрез една програма за подпомагане на затворниците се запознах с невинен човек. Тази среща промени живота ми.
— Измъкнахте ли го?
— Да. После още седем души. В момента работя по шест случая, включително този на Куинси.
— Някъде четох, че десет процента от всички затворници най-вероятно са невинни. Вярвате ли в това?
— Десет процента ми се струва много, но в затвора наистина има хиляди невинни хора.
— Не го вярвам.
— Повечето бели не вярват, но сред чернокожите ще намерите мнозина привърженици на тази теза.
През своите осемнайсет години в щатския сенат Колакърчи неизменно гласувал за законност и ред. Привърженик на смъртното наказание, на правото да притежаваш оръжие, истински воин в битката срещу наркотиците и в полза на щедрото отпускане на средства за нуждите на щатската полиция и прокурорите.
— Открай време не си падам по наказателното право — казва той. — Там не се печелят пари.
— Кийт обаче печелел от наказателни дела, нали?
Старецът ме измерва с гневен поглед, все едно съм прекрачил границата, и накрая казва:
— Кийт е мъртъв повече от двайсет години. Защо проявявате такъв интерес към адвокатската му практика?
— Защото клиентът ми не го е убил. Убиецът е друг и мотивът му е друг. Знаем, че в края на осемдесетте Кийт и Даяна са представлявали наркопласьори, че са имали клиенти около Тампа. Имаме основание да заподозрем тях.
— Може би, но тези клиенти едва ли ще бъдат разговорливи след толкова много години.
— Бяхте ли близък с шериф Фицнър?
Той отново ме измерва с гневен поглед. Малко грубовато съм свързал Брадли Фицнър с наркопласьорите и Колакърчи усеща накъде бия. Поема дълбоко въздух, издиша шумно и казва:
— С Брадли никога не сме били близки. Той си въртеше неговите неща, аз — моите. И двамата се опитвахме да привлечем едни и същи гласоподаватели, но се избягвахме. Аз не се бърках в наказателните дела, затова пътищата ни рядко се пресичаха.
— Къде е той сега? — питам.
— Допускам, че е покойник. Махна се от тук преди години.
Не е покойник, а си живее хубавичко във Флорида Кийс. Пенсионирал се е след трийсет и три години служба като шериф и се е изнесъл от града. Тристайният му апартамент в Маратон е оценен на един милион и шестстотин хиляди долара. Не е зле за пенсиониран държавен служител, който не е печелел повече от шейсет хиляди годишно.
— Подозирате, че Фицнър е бил замесен с Кийт ли? — пита ме той.
— О, не, изобщо не намеквам за подобно нещо.
О, да. Само че Колакърчи не се хваща на въдицата. Присвива очи и пита:
— Свидетелката твърди, че Фицнър я е убедил да излъже под клетва, така ли?
Ако и когато Кари Холанд се откаже от лъжливите си показания, те ще бъдат заведени в съда и достъпни за всички. Засега обаче не съм готов да разкривам нищо пред този човек.
— Информацията е поверителна, господин Колакърчи.
— Разбира се, разбира се — съгласява се той охотно.
Допреди петнайсет минути изобщо не го познавах и сигурно ще вдигне телефона още докато отивам към колата си.
— Тя не назова Фицнър по име, само каза, че били ченгетата и прокурорът. Нямам причина да подозирам Фицнър в нещо.
— Хубаво. Това убийство беше разрешено преди двайсет години. Напразно хабите сили, господин Поуст.
— Може би. Колко добре познавахте Даяна Русо?
Той завърта очи, сякаш тя е последната личност, за която му се говори.
— Изобщо не я познавах добре. Тя търсеше работа, но по онова време не наемахме жени. Даяна го прие като оскърбление и се настрои срещу мен. Настрои и Кийт, с когото и без това не се погаждахме. Отдъхнах си, когато той напусна фирмата ми, но това не беше краят. Продължи да ми създава неприятности.
— Какви?
Колакърчи вдига очи към тавана, сякаш се чуди дали да ми разкаже нещо. И нали е стар адвокат, не издържа на изкушението.
— Ами ето какво се случи — започва той и се намества в креслото. — Навремето при мен идваха всички съдебни искове в окръг Руис. Всички доходоносни катастрофи, некачествени продукти, лекарски грешки, измами и тъй нататък. Ако някой пострадаше, идваше тук или понякога аз ходех на среща с клиент в болницата. Кийт искаше част от случаите, защото не е тайна, че злополуките са единственият начин човек да направи пари тук, на улицата. Големите кантори в Тампа се справят добре, но не могат да се мерят с добрите адвокати по съдебни искове. Когато напусна кантората ми, Кийт открадна едно дело, просто го взе със себе си и двамата се скарахме жестоко. Беше разорен и парите му трябваха, но делото беше на моята кантора. Заплаших да го съдя и делото се провлачи две години. Накрая той се съгласи да ми даде половината хонорар, но враждата помежду ни си остана. Даяна също беше замесена.