Както и да е, докато закачаха второто момче на въжето, си дадох сметка за очевидното — решили са да ме пуснат последен, за да преживея кошмара другите двама да бъдат изядени пред очите ми.
Случи се още нещо. Отдясно, от другата страна на малка постройка, чух смях. Мъжки гласове, които се забавляваха с тази игра, и се запитах колко пъти се събират на подобни зрелища. Понечих да се преместя към ръба на платформата, но един от пазачите ме дръпна за косата и ме запокити към парапета. Бяха яки и зли типове, а аз не бях достатъчно силен да им се противопоставя, не и успешно. Опитах се да отместя очи, но пазачът ме сграбчи за косата отново и изсъска: „Гледай!“.
Бутнаха и второто момче от кулата. То се разпищя още по-силно и когато го провесиха над крокодилите, започна да рита и да крещи нещо като „Мария! Мария!“. Щом започнаха да го спускат, затворих очи. Звучното разкъсване на плътта и хрущенето на костите бяха зловещи. Накрая припаднах, но това не ми помогна. Свестиха ме с плесници, изправиха ме на крака, закачиха ме за въжето и ме избутаха от кулата. Отново чух онзи смях. Когато спрях насред езерото, погледнах надолу. Забранявах си, но не се сдържах. Виждаше се само кръв, части от тела и обезумелите крокодили, жадни за още. А щом усетих, че се спускам, си помислих за майка ми и за сестрите ми, които никога нямаше да узнаят какво ми се е случило. И толкова по-добре. Не пищях, не плачех, не крещях, но не можех да престана да ритам. Когато първият крокодил се хвърли към крака ми, чух силен глас да се провиква на испански. И започнаха да ме вдигат.
Смъкнаха ме от кулата и отново ми завързаха очите. Бях твърде немощен, за да ходя, затова намериха отнякъде количка за голф. Хвърлиха ме в същата килия и аз се свих на кълбо върху бетонния под, плаках и се потих най-малко един час, преди пазачите ми да се върнат. Единият ме повали на пода и ми изви ръцете зад гърба, а другият ми инжектира нещо. Когато се свестих, отново бях в Белиз, в каросерията на пикап, каран от две ченгета. Спряхме пред ареста и аз ги последвах вътре. Единият ми даде чаша кафе, а другият ми обясни, че приятелите ми се разтревожили за мен. Казали им, че съм арестуван за пиянство на публично място, та било най-добре самият аз да се придържам към тази версия.
Когато съзнанието ми се избистри и отново бях в рибарската хижа, поговорих с приятелите си и се опитах да изградя хронологията. Казах им, че съм бил в ареста, нищо особено, просто поредното приключение. Отвличането беше продължило четиресет и осем часа и съм сигурен, че е включвало лодка, хеликоптер и самолет, само че спомените ми бяха заличени. Заради наркотиците. Нямах търпение да се махна от Белиз и да се прибера у дома. Повече никога няма да имам вземане-даване с правораздаването в страна от Третия свят. Отказах се и да ловя лефер.
Тайлър млъква и отпива още бира. Твърде изумен съм, за да говоря, но все пак успявам да изломотя:
— Какво безумие!
— Още сънувам кошмари. Налага се да лъжа жена си, когато се събуждам с крясъци. Кошмарът винаги дебне под повърхността.
Мога само да кимам.
— Когато се прибрах в Сийбрук, бях развалина. Не можех нито да се храня, нито да спя, не можех да стоя в кантората. Заключвах се в спалнята си и се опитвах да дремна, винаги със зареден пистолет. Толкова бях изтощен, че не можех да заспя. Онези две момчета непрекъснато ми бяха пред очите. Чувах писъците им, виждах страховития бяс на прегладнелите крокодили, чувах хрущенето на кости и далечния смях. Минаваха ми мисли за самоубийство, Поуст, наистина.
Той пресушава бутилката и отива да донесе още бира от хладилника. Сяда и продължава:
— Някак успях да си внуша, че е било само сън, причинен от прекомерното количество алкохол и наркотика в питието ми. Мина един месец и постепенно започнах да се съвземам. И тогава пристигна ето това по пощата.
Пресяга се да вземе папка, която едва сега забелязвам. Отваря я с думите:
— Поуст, не съм показвал това на никого.
Подава ми голяма цветна снимка. Самият той по боксерки, виси от въже, а стъпалата му са на сантиметри от раззинатата паст и острите зъби на огромен крокодил. Ужасът, изписан на лицето му, е неописуем. Нищо във фона не ориентира за времето или мястото.
Зяпвам глупашки снимката, после поглеждам Тайлър. Той изтрива сълза от бузата си и отронва: