Срещаме се пред сградата на съда и се прегръщаме. Стив наближава шейсетте и с напредването на възрастта изглежда още по-радикален. Гъстата му прошарена коса е дълга до раменете и рошава. Сложил си е обица и има нова малка татуировка върху каротидната артерия. Отраснал е като бруклински кавгаджия и най-любимото му занимание е да нахълтва в стари съдилища в затънтени южняшки градчета и да има вземане-даване с местните.
— Всичко това заради един скапан пубисен косъм? — хили се той. — Можех да ти заема един от моите.
— Най-вероятно щеше да е прекалено бял — отговарям.
— Абсурд. Пълен абсурд.
Влизаме в съда и се качваме в кабинета на Чад. Шерифът ни очаква заедно с двама свои подчинени, единият от които държи фотоапарат. Като проява на гостоприемство местните са решили да осъществим процедурата в съда и да избегна ареста, поне засега. Изпратил съм им пръстовите си отпечатъци преди два дни. Позирам за полицейската си снимка, благодаря на шерифа, който изглежда отегчен от цялата история, и започвам да чакам Чад. Когато най-сетне ни въвеждат в кабинета му, никой дори не понечва да подаде ръка. По време на мъчителния предварителен разговор става ясно, че прокурорът е разтревожен, дори напрегнат.
Скоро разбираме причината. В един часа следобед влизаме в главната съдебна зала и заемаме местата си на масата на ответника. Чад се настанява на другата маса с двама свои помощници. Съдебната зала е владение на почитаемия Лион Рейни — свадлив и закостенял тип, който ръководил процеса на Дюк и не му дал никакъв шанс. Няма зрители. На никого не му пука. Става дума за някакъв си пубисен косъм, взет от бранещ невинните адвокат от Джорджия. Мечтата на Чад да си издейства малко публичност отново рухва.
Вместо начумерено старче с черна тога на съдийското място се появява красива чернокожа жена с тъмночервена тога, която усмихнато ни поздравява. Това е съдия Марлоу, която ни осведомява, че съдия Рейни е в отпуск, защото миналата седмица е получил удар, затова тя ще го замества до завръщането му. Марлоу е от Бърмингам и е изпратена тук по специално нареждане на Върховния съд на Алабама. Започваме да проумяваме на какво се дължи нервността на Чад. Преимуществото, че играе на своя територия, му е отнето от почтен рефер.
Съдия Марлоу се заема с първото ми явяване пред съда и с определянето на гаранцията ми. Кимва на съдебната стенографка, протоколирането започва и тя казва любезно:
— Прочетох обвинителния акт и, честно казано, господин Фолрайт, не виждам сериозни основания. Несъмнено имате по-важни занимания. Господин Роузънбърг, пубисният косъм, подложен на ДНК анализ, още ли е у клиента ви?
Роузънбърг се изправя.
— Разбира се, госпожо съдия. Тук е, на масата, и бихме искали да го върнем на господин Фолрайт или на човека, при когото се намират веществените доказателства в момента. Клиентът ми не е подправил и не е откраднал нищо. Просто е взел за малко един от пубисните косми. Бил е принуден, госпожо съдия, защото господин Фолрайт отказва ДНК анализ.
— Да го видя — настоява съдийката.
Роузънбърг взема малко найлоново пликче и й го подава. Без да го отваря, Марлоу го поглежда, взира се съсредоточено, най-сетне забелязва нещо и го оставя. Намръщва се, поклаща глава и казва на Фолрайт:
— Сигурно се шегувате.
Чад с усилие се изправя и запелтечва. Вече двайсет години е прокурор и през цялата си кариера се е ползвал с протекции от страна на хора с дясна ориентация като него, които нямат и капка съчувствие към обвинените в престъпления. Лион Рейни е бил негов предшественик на прокурорското място. Най-неочаквано Чад се оказва принуден да участва в честна игра, а не познава правилата.
— Въпросът е сериозен, госпожо съдия — оплаква се той с престорено възмущение. — Обвиняемият, господин Поуст, признава, че е откраднал веществено доказателство от досието, което е неприкосновено.
Чад си пада по големите думи и често се опитва да впечатли съдебните заседатели с тях, но от протоколите знам, че нерядко ги бърка.
— Е, ако съм прочела правилно — отговаря съдията, — пубисният косъм е липсвал повече от година, преди някой да установи липсата му, която става ясна едва когато господин Поуст ви осведомява за нея.
— Не сме в състояние да охраняваме всички стари досиета, госпожо съдия…
Тя вдига ръка и го прекъсва:
— Господин Роузънбърг, ще отправите ли искане?
— Да, госпожо. Отправям искане съдът да свали обвиненията срещу господин Поуст.