Връщам се в „Холман“ и в отделението на смъртниците на посещение при Дюк. Минали са повече от три месеца, откакто го видях за последен път и му съобщих, че сме намерили истинския убиец. Този миг на еуфория отдавна е отминал. Напоследък той се люшка между неподправен гняв и дълбока депресия. Телефонните ни разговори не са никак приятни.
Затворът е кошмар за хората, които са там заслужено. Погрешно осъдените пък водят ежедневна борба да запазят поне част от здравия си разум. А за онези, които неочаквано научават, че се е появило доказателство за тяхната невинност, но въпреки това остават зад решетките, положението е буквално влудяващо.
25
Шофирам на изток по тясно шосе, но ми е трудно да определя дали съм в Мисисипи или в Алабама, защото боровите гори ми изглеждат съвсем еднакви. Най-общо, посоката е Савана. Не съм се прибирал от три седмици и се нуждая от почивка. Мобилният ми бръмва и на дисплея се изписва името на Глен Колакърчи, възрастния адвокат от Сийбрук.
Не е той, а хубавата му секретарка Бий, която ме пита кога отново ще бъда наблизо. Глен искал да поговорим, но предпочитал да не се срещаме в Сийбрук, а някъде другаде.
Три дни по-късно влизам в „Бикът“ — популярен бар в Гейнсвил. В сепаре в дъното забелязвам Бий, която ми маха. Срещу нея седи адвокат Колакърчи, издокаран със син памучен костюм, колосана бяла риза, раирана папийонка, тиранти.
Бий се сбогува и аз заемам мястото й. Сервитьорката ни осведомява, че барманът тъкмо забърква сангрия по специална своя рецепта и че трябва непременно да я опитаме. Поръчваме две чаши.
— Обичам Гейнсвил — казва Глен. — Прекарал съм седем години тук в един друг живот. Чудесен град. Чудесен университет. Вие къде сте завършили, Поуст? Не мога да си спомня.
Аз пък не помня да съм му споменавал.
— В Тенеси.
— Нямате добри футболни отбори в университетите.
— И аз не съм фен на „Флорида Гейтърс“ — казвам.
— Разбира се.
Успели сме да прескочим темата за времето, която на юг запълва поне първите пет минути от всеки разговор между двама мъже, преди да се насочат към футбола, който отнема средно по петнайсет. Нерядко съм груб в желанието си да избегна загубата на толкова много време.
— Хайде да пропуснем футболната тема, Глен. Не сме тук за това.
Сервитьорката ни донася две внушителни чаши розова сангрия с много лед. Когато тя си тръгва, той казва:
— Така е. Моето момиче намери твоята молба онлайн и ми я принтира. Не се оправям с компютрите. Интересно четиво. Хубаво изложение, добре обосновано, много убедително.
— Благодаря. Това ни е работата.
— Върна ме двайсет години назад. След като Кени Тафт беше убит, се говореше, че събитията не са се развили точно както твърди Фицнър. Носеха се слухове, че собствените му колеги, момчетата на Фицнър, са му устроили засада. Може би нашият добър шериф наистина е бил замесен в търговията с наркотици, както подозираш. Може би Тафт е знаел твърде много. Тъй или иначе, случаят е много стар и остана неразрешен. Няма следа от убийците, няма и никакви улики.
Кимвам вежливо, докато той набира скорост. Засмуквам сангрията през сламката и Колакърчи следва моя пример.
— Партньор на Тафт беше младок на име Брейс Гилмър, който се отърва само с леки наранявания — май го одраскал куршум, но нищо сериозно. Познавах майка му, навремето ми беше клиентка. Гилмър напусна града скоро след убийството и повече не се върна. По-късно случайно срещнах тази жена и хубаво си побъбрихме. Тогава тя ми каза — трябва да е било преди петнайсет години, — че според сина й и той е бил мишена в онази нощ, но просто му провървяло. Двамата с Тафт били връстници, на двайсет и седем, и се разбирали добре. Като единствен чернокож заместник-шериф, Тафт нямал много приятели. Освен това знаел нещо за убийството на Русо, поне според Гилмър. Случайно да сте разговаряли с него?
— Не сме.
Всъщност не можахме да го открием. Обикновено Вики успява да намери всеки в рамките на двайсет и четири часа, но засега Брейс Гилмър ни се изплъзва.
— И аз така допуснах. Майка му се преместила преди известно време. Миналата седмица я открих в дом за стари хора край Уинтър Хейвън. По-възрастна е от мен и здравето й е много разклатено, но си поприказвахме по телефона. Непременно трябва да говориш с Гилмър.
— Може би — отговарям сдържано.