Франки леко се свъсва и казва:
— Добре де, вероятно има причина.
— Не е основателна. Просто бях адски ядосан. Този тип е седял и е броял минутите до мига, когато ще боднат Дюк с иглата. Представяш ли си какво е да си истинският убиец и мълчаливо да ликуваш отстрани, докато екзекутират някой друг? Трябва да го пипнем, Франки.
— Ще го пипнем.
Идва сервитьорка, на която поръчвам яйца и кафе. Франки иска палачинки и наденичка.
Той познава случаите ми колкото мен. Чете всяка папка, бележка, доклад и протокол от съдебните заседания. Представата на Франки за забавление е да отиде на някое място като Верона в Алабама, където никой никога не го е виждал, и да започне да рови за информация. Безстрашен е, но никога не рискува излишно, тъй като за нищо на света няма да допусне да го пипнат. Новият му живот е твърде хубав, а свободата му е скъпа, защото много дълго е страдал, докато е бил лишен от нея.
— Трябва да вземем ДНК проба от Картър — заявявам. — По един или друг начин.
— Знам, знам. Работя по въпроса. Нужна ти е почивка, шефе.
— Кога ли не ми е била нужда? Като адвокат не мога да се сдобия с ДНК незаконно.
— Аз обаче мога — усмихва се той и отпива от кафето си.
Сервитьорката донася моята чаша и ми налива.
— Може би. Ще го обсъдим по-късно. През следващите няколко седмици Картър ще е уплашен от обаждането ми. Ще внимава. Но рано или късно ще допусне грешка и ние ще бъдем там.
— Накъде си се запътил?
— Прибирам се. Ще остана в Савана няколко дни и заминавам за Флорида.
— За Флорида ли? Отиваш в Сийбрук?
— Да, реших да поема тамошния случай.
Изражението на Франки никога не издава много. Очите му рядко мигат, гласът му е равен и спокоен, сякаш претегля всяка дума. За да оцелее в затвора, трябвало да е с лице на покерджия. Прекарвал сам много дълго време.
— Сигурен ли си? — пита той. Явно има съмнения относно случая от Сийбрук.
— Човекът е невинен, Франки. И няма адвокат.
Чиниите ни пристигат и ние се залавяме с маслото, сиропа и топлия сос. Случаят от Сийбрук отлежава в офиса ни близо три години, докато обсъждаме дали да се заемем с него. Това не е необичайно в нашата работа. Организацията ни е залята с писма на затворници от петдесет щата, които твърдят, че са невинни. Мнозинството не са, затова пресяваме, преценяваме внимателно и подбираме само онези, чиито твърдения за невинност са най-убедителни. Въпреки това допускаме грешки.
— Случаят от Сийбрук може да се окаже доста опасен.
— Знам. Много дълго го подмятаме в офиса. Междувременно човекът продължава да лежи в затвора заради чуждо престъпление.
Франки дъвче палачинката си и кима бавно, но все още не е убеден.
— Някога да сме се плашили от сериозна битка, Франки?
— Може би трябва да пропуснем тази. Нали всеки ден отказваш дела? Може пък това да е по-опасно от другите. Бог е свидетел, че имаш предостатъчно потенциални клиенти.
— Да не се размекваш?
— Не, просто не искам да ти се случи нещо. Мен никой не ме забелязва, Кълън. Аз живея и работя на тъмно. Но твоето име фигурира във всички обжалвания. Започнеш ли да душиш около противно място като Сийбрук, ще притесниш доста опасни типове.
— Още по-основателна причина да го направя — отговарям с усмивка.
Когато излизаме от кафенето, слънцето вече е изгряло. На паркинга се прегръщаме по мъжки и се сбогуваме. Нямам представа накъде се е запътил Франки и точно това е най-хубавото при него. Сега сутрин се събужда като свободен човек, благодари на Бог за щастливата си участ, качва се в спортния си пикап с две врати, един от последните модели, и следва слънцето.
Неговата свобода ме въодушевява и ми дава сили да продължавам. Ако не беше „Пазители, на справедливостта“, Франки още щеше да гние в затвора.
3
От Опелайка, Алабама, няма пряк път до Савана. Слизам от междущатската магистрала и започвам да лъкатуша из Централна Джорджия по двулентови пътища, които с напредването на сутринта стават все по-натоварени. И преди съм идвал тук. През последните десет години съм минал буквално по всяко шосе в Пояса на смъртта, който се простира от Северна Каролина до Тексас. Веднъж за малко да поема случай в Калифорния, но Вики не се съгласи. Не обичам летищата, пък и организацията ни не може да си позволи да ми купува самолетни билети. Затова шофирам дълго, изпивам огромни количества кафе и слушам аудиокниги. И редувам периоди на мълчалив размисъл с бурни телефонни разговори.
В малко градче минавам покрай съда и виждам как трима млади адвокати в официални костюми влизат забързано в сградата, несъмнено ангажирани с важен въпрос. До неотдавна можеше да съм на тяхно място.