Голф клубът е достъпен само за членове, което ще ми създаде трудности. Свещеническата якичка обаче винаги помага. Слагам я и спирам на портала. Осведомявам охраната, че имам уговорена среща с Брус Гилмър. Служителят проверява клипборда си, а колите зад мен бързо се умножават. Повечето сигурно са на нетърпеливи играчи на голф. Охраната най-сетне ми дава пропуск и ми махва да премина.
В магазинчето за екипировка питам за господин Гилмър и получавам насоки. Кабинетът му се намира в сграда, която е скрита от поглед, заобиколена от трактори, косачки и напоителна техника. Питам един работник, който ми посочва човек с телефон в ръка, застанал под една тераса. Приближавам зад него и чакам. Когато прибира телефона си, пристъпвам напред и казвам:
— Извинете, вие ли сте Брус Гилмър?
Той се обръща към мен, веднага забелязва якичката ми и допуска, че съм свещеник, а не любопитен адвокат, дошъл да рови в миналото му.
— Да. А вие кой сте?
— Кълън Поуст от „Пазители на справедливостта“ — отговарям и му подавам визитката си.
Правя го толкова често, че обикновено улучвам най-подходящия момент.
Той разглежда визитката ми, бавно протяга ръка и казва:
— Приятно ми е да се запознаем.
— И на мен.
— Какво мога да направя за вас? — пита с усмивка.
В крайна сметка работи в сферата на услугите. Клиентът преди всичко.
— Аз съм епископален свещеник, но и адвокат на осъдени невинни хора. Опитвам се да ги измъкна от затвора. Хора като Куинси Милър. В момента той ми е клиент. Ще ми отделите ли няколко минути?
Усмивката изчезва и Гилмър се озърта.
— За какво ще говорим?
— За Кени Тафт.
Той произвежда нещо средно между усмивка и сумтене и раменете му увисват. Примигва няколко пъти от изумление и промърморва:
— Сигурно се шегувате.
— Вижте, аз съм от добрите. Не идвам да ви заплашвам, нито да развалям прикритието ви. Кени Тафт е знаел нещо за убийството на Кийт Русо и може би го е отнесъл в гроба си, но може и да не е. Просто съм тръгнал по следите, господин Гилмър.
— Казвайте ми Брус. — Кимва към вратата. — Да влезем в кабинета ми.
За щастие, няма секретарка. Той прекарва много време на открито и кабинетът му е разхвърлян, както се полага на човек, който предпочита да оправи пръскачката на двора, отколкото да напечата писмо. Навсякъде са пръснати разни неща, а по стените висят стари календари. Гилмър ми посочва стол и се отпуска в друг зад металното си бюро.
— Как ме намерихте? — пита.
— Просто минавам оттук.
— Не, сериозно.
— Ами не може да се каже, че се криете, Брус. Какво стана с Брейс?
— Колко ви е известно?
— Много. Знам, че Куинси Милър не е убил Кийт Русо. Убийството е дело на банда наркотрафиканти, а Фицнър сигурно е прикривал бандата. Едва ли ще намеря човека, дръпнал спусъка, но и не съм длъжен. Работата ми е да докажа, че Куинси не го е направил.
— Е, късмет.
Брус сваля кепето си и прокарва пръсти през косата си.
— Всичките ни случаи са трудни, но печелим повече пъти, отколкото губим. Измъкнал съм осем клиенти от затвора.
— Само с това ли се занимавате?
— Да. В момента се боря за шестима, сред които е и Куинси. Случайно да го познавате?
— Не. Той е отраснал в Сийбрук като Кени Тафт, но аз съм от Алачуа. Не го познавам.
— Значи не сте работили по разследването на убийството?
— О, не, не можех да припаря до него. Фицнър го ръководеше и не споделяше информация.
— Познавахте ли Русо?
— Всъщност не. Знаех кой е, виждал съм го в съда от време на време. Градът е малък. Убеден ли сте, че не е бил убит от Куинси Милър?
— Сто процента.
Той се замисля. Очите и ръцете му се движат бавно. Не мигва. Вече е превъзмогнал шока, че някой го връща към миналото му, и не иска да изглежда разтревожен.
— Имам един въпрос, Брус. Още ли се криете?
Той отговаря с усмивка:
— Всъщност не. Мина много време. Със съпругата ми заминахме набързо, посред нощ, нямахме търпение да оставим онова място зад гърба си, затова през първите няколко години все се озъртах.
— Но защо? Защо заминахте и от какво се страхувате?
— Знаете ли, Поуст, не съм сигурен, че ми се говори за това. Не ви познавам и вие не ме познавате. Оставих бремето си в Сийбрук и ми се иска да си стои там.
— Разбирам. Но защо ми е да повтарям думите ви пред други хора? Не сте били свидетел по делото на Куинси. Не мога да ви принудя да се върнете в Сийбрук, дори да исках. Нямате какво да кажете в съда.