— Тогава защо сте тук?
— Защото съм убеден, че Кени Тафт е знаел нещо за убийството на Русо, и много искам да разбера какво.
— Кени не може да говори.
— Несъмнено. Но казвал ли ви е нещо за Русо?
Брус се замисля продължително и започва да клати глава.
— Не помня нищо — отговаря, но едва ли ми казва истината. Чувства се неловко, затова постъпва предсказуемо и променя темата. — Да не смятате, че е било поръчково убийство? Дело на банда?
— Нещо подобно.
— Откъде сте сигурен? Нали уж нямаше съмнение, че Милър го е убил?
Откъде съм сигурен ли? В съзнанието ми изниква Тайлър, провесен на сантиметри от крокодилите.
— Не мога да ви разкрия всичко, което знам, Брус. Аз съм адвокат и голяма част от работата ми е поверителна.
— Щом казвате. Вижте, в момента съм доста зает.
Поглежда си часовника и неумело се преструва, че времето го притиска. Изведнъж страшно му се дощява да напусна стаята.
— Добре. Ще поостана няколко дни да си почина. Може ли да поговорим отново?
— За какво?
— Бих искал да разбера какво се случи в нощта на убийството на Кени.
— Каква полза ще има от това клиентът ви?
— Никога не се знае, Брус. Работата ми е да не спирам да се ровя. Имате номера ми.
26
Качвам се с лифта на върха на Болд Маунтин и бавно се спускам пеша хиляда и петстотин метра. В трагично лоша форма съм и имам много извинения за това. Първото е номадският ми начин на живот, който ме лишава от всякакъв шанс да спортувам в хубава зала. Евтините мотели, които намира Вики, нямат такива съоръжения. На второ място е фактът, че прекарвам твърде много време седнал, вместо да се движа. На четиресет и осем съм, а тазобедрените стави започват да ме болят и съм сигурен, че е от дългите часове зад волана. Предимство е, че ям и пия съвсем малко и не съм докосвал цигара в живота си. На последния ми профилактичен преглед преди две години лекарят каза, че съм добре. По-рано пък ме осведоми, че тайната на дългия живот без болести е да консумираш възможно най-малко храна. Упражненията били важни, но не можели да предотвратят катастрофалните последици от огромното количество погълнати калории. Опитвам се да следвам този съвет.
За да ознаменувам похода си, спирам в прекрасна хижа в подножието, изяждам един чийзбургер и изпивам две бири, докато се приличам на слънце. Сигурен съм, че това място може да е страховито през зимата, но в средата на юли е божествено.
Обаждам се на служебния телефон на Брус Гилмър и се свързвам с гласова поща. Днес и утре ще го тормозя, после ще напусна града. Едва ли отново ще предприема това пътуване. За в бъдеще разговорите ни ще бъдат по телефона, ако изобщо водим някакви разговори.
Намирам библиотека в Кечъм и засядам в нея. Трябва да прегледам една камара материали, които си нося, включително преценката на „Пазителите“ за потенциален нов клиент в Северна Каролина. Джоуи Бар е прекарал седем години в затвора за изнасилване, което твърди, че не е извършил. Жертвата му е съгласна. И двамата се кълнат, че интимните им отношения са били по взаимно съгласие. Джоуи е чернокож, момичето е бяло и когато били на седемнайсет, баща й — строг човек — ги спипал в леглото. Принудил я да подаде жалба, да обвини Джоуи и да не спира да го прави, докато той не бъде осъден от жури с изцяло бял състав. Майката на момичето, която се развела е бащата и го ненавиждала, се заела с каузата на Джоуи, след като той влязъл в затвора. Майка и дъщеря цели пет години се опитвали да убеждават в невинността на Джоуи апелативни съдилища и всеки, склонен да ги изслуша.
Такива са ежедневните ми четива. От години не съм си позволявал лукса да дочета някой роман.
Мозъчният тръст на „Пазителите“ е убеден, че скоро ще успеем да измъкнем Дюк Ръсел от затвора, затова е време да запълним графика си.
Седя в тихата читалня на обществената библиотека в Кечъм и съм разхвърлял документите си на ниска масичка, все едно всичко тук ми е бащиния, когато телефонът ми звънва. Брус тъкмо приключва работа и иска да говорим.
Брус кара количка за голф по асфалтова алея, криволичим из игрището. Пълно е с играчи, които удрят топките в този безоблачен ден. Спира на хребет, от който се открива гледка към превъзходен феъруей.
— Красота — отбелязвам, любувайки се на планините в далечината.
— Играете ли голф? — пита той.
— Не. Никога не съм опитвал. Допускам, че вие сте много добър.
— По едно време бях, но вече не толкова. Нямам достатъчно време. Пълната игра отнема четири часа, трудно ми е да я вместя в работния си график. Днес сутринта разговарях с адвоката си. Той е ей там, на десета дупка.